Ако не си автор на собствената си свобода, няма как да станеш автор на своя просперитет, смята политологът
Владимир Шопов е съосновател на „София аналитика” - компания за анализи, изследвания и консултации и външен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Гост-лектор е в различни европейски университети и изследователски центрове. Завършил е политически науки в СУ „Св. Климент Охридски” и сравнителна политология в Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в Оксфордския университет; Лондонския университет; Новото училище за социални изследвания, Ню Йорк; Калифорнийския университет и Харвардския университет. Основател на www.blogeurope.eu. Член на британската асоциация за политически изследвания.

- Г-н Шопов, осъществими ли са плановете за предсрочни избори, шарен парламент, пак предсрочни избори и ГЕРБ се връща на бял кон след 2 години? Чу се и за такъв политически инженеринг.

- Всяко правителство прави по някоя стратегическа грешка, която му обръща кривата на одобрение. При СДС това бе решението да си отгледа „аристокрация”. При Симеон Сакскобургготски беше момента, в който личният му икономически реванш измести всичко останало. Тройната коалиция се спъна тежко в европейския си провал. За ГЕРБ това може да бъде абдикацията по време на криза, глупавото изкушение да си играеш на социологическа математика по време на чума. Струва ми се, че Б. Борисов е „заклещен” в обществените очаквания и така погледнато е по-скоро безсилен, отколкото в състояние тотално да моделира нагласите на хората. Очакваното от него „спасение” не може да бъде просто отложено за по-добър ден. Ако някой мисли да разиграва подобни схеми според мен, силно се надценява. Тежестта на момента просто не позволява такава игра.

- Как преценявате отстрани паническите стъпки за актуализация на бюджета?

- Актуализациите заплашват да се превърнат в месечен ритуал. Ако използваме каламбурите на езика на кабинета, все повече изпадаме в ситуация, в която най-добрата антикризисна мярка е правителството да престане да пише нови мерки. Вече сме с усещането, че тяхното писане единствено издава колко са объркани и неподредени. Крайно време е кабинетът да има ясна картина какво се случва в държавата, какво работи, какво не, как да бъдат подредени действията му. Бойко Борисов има тодорживковски усет за това колко много хората ценят нещата, които могат да се пипнат, да се хванат със сетивата и изглежда обсебен от проектите, които ще им даде това (магистрали, спортна зала, български „Лувър”). Но без някакво управление на кризата тези неща напълно ще потънат в общественото съзнание, дори и да се случат, както ги е замислило правителството.

- Налице ли е криза в управлението?

- Самото им поведение започва да издава усещане за криза. След плика с наследството започва да се отваря този с конспирацията, в която сега ненадейно се озова и вражеското списание „Икономист”. Въпросът за съдебната система и злоупотребата със сила се използва, за да се разграфи окопна битка вътре в обществото. Ако не си на мнение, че съдебната система е най-важният проблем на държавата и ако припомняш, че след 20 години бутане има поне някакви права, които си заслужава да бъдат защитавани, си част от „октопода”. Ако тръпнеш от вълнение и възторг при всяка полицейска операция си от „добрите”. В парламента се правят всякакви акробатики, за да не се състои дебат за кризата. В България обаче правителствата вече се научиха да оцеляват някак си. Този кабинет не се справя добре с кризата, но трябва да признаем, че сега задачата е с доста по-висока степен на трудност от това просто да лежиш върху безгрижния растеж на предходните години, вместо да използваш да реформираш, докато времената са добри. До невъзможност за управление едва ли ще се стигне, а и дори да се случи от това, не следва падане на кабинета. Мнозинствата в България стават все по-жилави, все по-добри сървайвари.

- Нещо не се чува антикризисните мерки да влизат в сила.

- Първите кръгове от писане на мерки бяха „отиграни” като диалогичност, отвореност към бизнес, експерти и синдикати, но тяхното изготвянето остави усещането, че зад тази диалогичност стои липса на собствени идеи и воля. Нежелание да се поеме ясна отговорност. Липсата на координатна система на самия кабинет пък не позволява тези мерки да бъдат подредени като приоритети, няма организация за тяхното провеждане, не може просто да ги копирате и ги раздадете на министрите за изпълнение. Много европейски държави създадоха структури вътре в своята изпълнителна власт, които да се занимават и управляват антикризисните мерки, например във Великобритания или Финландия. Големият проблем за Борисов е, че неговото управление все повече прилича не на жертва на кризата, а на неин съавтор.

- Министър-председателят твърди, че правителството е невинно. Да не би да е паднало мърцина на средния кадър в държавната администрация. Кадрите решават всичко, знаем това.

- Българската администрация едва ли е пълна с толкова храбреци, които имат хъса, смелостта и организацията да саботират правителства със силен изборен мандат като сегашното. Освен това всяко правителство много бързо овладява йерархиите, пълни ги със свои хора било през политическия кабинет, било чрез самата администрация. Всички знаем, че ГЕРБ имаше хора по министерствата поне година преди да спечели изборите. Това им даде допълнително време да се подготвят. Добрата работа на администрацията си е отговорност на правителствата, те имат всички ресурси да я ръководят и ако не го правят успешно, това е по-скоро атестат за тяхната способност, а не функция на някаква велика конспирация вътре сред администраторите. Това просто не може да е сериозен аргумент.

- Няма да ви питам как ще се оправим. Много експерти взеха да дават акъл, а на практика - нищо. Липса на достатъчно мозъчен капацитет по горните етажи на властта ли е проблемът или нещо друго?

- Партиите не са любим пристан за повечето експерти, в тях винаги си има някакъв партизански дух, които отблъсква и не задържа подобен тип хора. Експертността не е особено важен критерий, когато са правят нови партии. Е, винаги има няколко души за цвят, но почти винаги нужната експертиза е извън тях и тогава големият въпрос става как вие общувате с тези хора, как ползвате тяхното знание. Тук в България в това отношение нещата не се случват. Сега например ГЕРБ прилича на политическа рота, което носи някаква увереност, че няма да се „разпарчетоса” като НДСВ. Но това не е среда, в която могат да се обсъждат и раждат смислени идеи за управление. В парламента мнозинството е все още стройно, но безидейно. „Мозъчната част” може да дойде и от социалната периферия на една партия, но това е възможно само ако знаете как можете да работите с различни добри експерти по отделните въпроси, с различни непартийни структури като граждански организации, браншови и други. Това не го виждам при ГЕРБ.

- От 20 години насам се говори за преход. Даже от време на време някои го приключваха предсрочно - подобно на Дянков с кризата, която според него свърши през април. Като че ли е прав - кризата свърши, иде ред на катастрофата.

- Преходът бе дълбоко нежелан за много големи части от българското общество, може би дори от неговото мнозинство. Напускането на предишното геополитическо поле стана просто защото се разпадна архитектурата на системата. Ние бяхме наблюдатели, а не автори на този процес. В този смисъл преходът го намразихме още преди да се е случил. „Смяната на системата” много хора си я представяха като прилежно прилагане на готови формули за богатство, конституция, партии, внос на стоки и спокойното им потребление и т.н. Чакахме готовански някакво внимание поради „стратегическата ни важност”. Но ако не си автор на собствената си свобода, няма как да станеш автор на своя просперитет. От тази гледна точка въпросът за края на прехода се обезсмисля. По тези причини ние сме гости в съвременния свят, оглеждаме се, правим по някой copy-paste, мъчим се да участваме в играта на западния свят. Това ни е „системната грешка”. Основната полза е, че поне се озовахме в малко по-непроветривата част на Европа,

точно преди светът истински да се заплете след кризата.
- Възможно ли е просто решение за нормализиране на политическия живот у нас?

- Ние просто не можем да разберем света около нас, нямаме компетентни сетива, за да го направим. Едно от нещата, които си отиват с тази криза, е увереността в догонването на Запада. Ние сме прикачени към него и си мислим, че сме го излъгали веднъж завинаги, но в момента той си изработва защитни механизми спрямо нас, много фини, почти невидими. Като стратегията „Европа 2020”, която ще „изяде” много от парите за новите страни членки и ще ги върне към старите чрез новите политики на съюза (иновации, зелена икономика, изследвания и т.н.), където нас никакви ни няма. Кризата в България е тъжна гледка, в момента сме в ситуация, в която колкото по-сложен става светът, толкова по-просто ние си обясняваме нещата. Ние дори не сме в състояние да си зададем правилните въпроси камо ли да стигнем до отговори за това как ще вървим напред. В този контекст ми у трудно да си представя как точно изглежда нашата „нормализация”. Ние сме в норми, но в нашите собствени.

- Защо капитализмът тъй трудно пробива левите мисловни парадигми? Мързелът ли е проблемът на днешния български гражданин?

- Капитализмът се оказа формата, в която комунистическите елити вкараха своите силни позиции след падането на Берлинската стена, циментираха ги и правеха това с горе-долу същата способност, с която правеха и разпадналия се социализъм. Нещо повече, не е и реалистично да очакваме капитализмът да бъде особено приятен и легитимен за хората, когато се „наливат основите” на неравенството, тяхното разделяне по някаква стълбица. Той им се случи точно когато всички бяха „хванали цаката” на личното соцспасяване. Изпадането на социалистическата интелигенция пък роди особено силна антиреторика в тази посока, както и, разбира се, желанията на партиите да се отглеждат собствени стопански клики. Има и културни причини, но за тях е говорено много. Ако трябва да кажа как виждам някакъв евентуален изход, той би бил комбинация от сериозна подкрепа за предприемачеството, подкрепа за малкия бизнес, разчистване на терен за тях и промяна в нагласите на новите поколения.

- И последно: след Бойко Борисов накъде поемаме?

- Бързото пропиляване на политическия капитал на правителството засилва изкушението на Борисов да тръгне към президентския пост и ако това се случи, 2011 ще бъде динамична година. В по-общ план, мисля, че започва времето на истинското политическо инженерство. Изчерпването на толкова много политически партии и фигури оставя следа и няма автоматичен рестарт, ако просто смените популистката формула. Влизаме в години, в които много усилия и пари ще отидат за изфабрикуване на нови каузи, някакви илюзии, които да прихващат избирателите. Това ще става през „движения”, граждански платформи, може дори да видим и избирателна листа на конкретен човек като в Холандия, не бих се учудил и на опити за политика през Фейсбук. Вървим към някаква политика, която ще се занимава с това как да създава и поддържа политическото желание на хората, но с много нисък капацитет за управление.