Съвсем наскоро прочетох интервю с български икономист взето през 2006 година, в което се казва: „Колкото повече харчи правителството, толкова по-висок е икономическият растеж”. От датата на интервюто е видно, че твърдението е направено далеч преди началото на икономическата криза и проблемите с гръцкия суверен дълг, което пък ме накара да потърся контакт с автора за допълнителна информация.

Съвсем неизненадващо за мен в пояснителните бележки към мен се споменаваше „марксистката” теория за материално производство, към което се прибавяло личното и колективно правителствено потребление, всичко това в преследване на целта за по-висок икономически растеж. Явно съвсем игнорирал факта, че това изказване е направено преди „икономическата криза” , същият експерт ми изпрати информация за това как следва да се решат настоящите икономически проблеми – прави се бюджетен дефицит, увеличава се вътрешния дълг, тъй като бил прекалено малък, и икономиката излиза от кризата за 3 месеца, в противен случай щяла да „крета” с години.

Тук съвсем естествено се появява въпроса как е възможно в условията на нормално икономическо развитие (2006 година) и сегашната ситуация на икономическа криза решенията за икономически растеж да са подвластни на правителственото потребление. Ако правителственото потребление е универсалното решение и предпоставка за икономически растеж, тогава защо изобщо съществуват икономически кризи?

Не е ли естествено правителството да увеличава потреблението си и да елиминира предпоставките за икономически кризи. Това, разбира се, е казано с ирония, тъй като ако подобно твърдение бе вярно, тогава Гърция би била най-проспериращата държава, наравно със Северна Корея където правителството харчи около 100% от БВП, а хората от Маями щяха да търсят начини да емигрират нелегално на „Острова на свободата” Куба.

Твърдението, че правителственото потребление е универсално лекарство, се гради на теорията, че икономическите кризи възникват в резултат на намалено търсене на стоки и услуги. Създадения „потребителски вакуум” следва да се запълни чрез правителствени програми, които чрез повишаване на нивото на търсене ще стимулират инвестициите, ще се създадат работни места, с което ще намалее безработицата и икономиката ще преодолее кризата. Дори отделена от реалността подобна теория е невъзможна поради своята логически непоследователност. Насърчаването на потреблението е невъзможно, без да има реализирана продукция на пазара; това налага или държавно подпомагане на определени сектори, или навлизане на държавата в икономиката като собственик на средства за производство. На всички е ясно колко успешна беше формулата на държавна собственост на средствата за производство в Съветския блок.

Движеща сила на стратегията за насърчаване на икономиката чрез правителствено потребление е бюджетният дефицит, който се обяснява не само като незначителен проблем, но дори и здравословна мярка за излизане от кризата. Неслучайно привържениците на тази теория са привърженици на „печатането на пари”, а тъй като подобна мярка, ако не невъзможна, е силно ограничена от действащия валутен борд, същите тези експерти се обявяват срещу валутния борд.
Проблемът с тази теория е, че подценява факторите, водещи до икономическа криза, и предписва още по-вредни мерки. Рецесията не е резултат на намалено пазарно търсене, а на свръхинвестиране в отделни икономически сектори в очакване на „надпазарна” възвращаемост на инвестициите, често насърчавано от правителствени програми, което води до намаляване на ликвидността на активите, а оттук и до намалени нива на инвестиционна активност, което пък се отразява на потреблението.

Безсразсъдно направените инвестиции в миналото няма как да се компенсират с „печатането на пари”, без това да наруши баланса и да създаде условия за инфлация. Тук е мястото да се отбележи, че привържениците на теорията се фокусират върху положителния ефект на инфлацията и напълно игнорират последващия силно негативен по своя магнитуд ефект.

Положителният ефект на инфлацията винаги съществува под формата на увеличен оборот, повишени нива на инвестиции, пазарен оптимизъм, водещ до повишаване на потреблението, увеличаване на заетостта, но всичко това се изпарява в следващия момент, в който пазарът неминуемо ще балансира цените, които съответстват на паричните средства в обръщение и нивото на производство. Очакваните от бизнеса печалби се изпаряват, направените инвестиции губят стойност, наблюдава се съкращение на работна ръка - и всичко това в резултат на увеличаването на паричните средства в обръщение с цел стимулиране на потреблението. Тоест, в следствие на краткия период на оптимизъм, породен от инфлацията, следва продължителен период на икономическа депресия.

Директното предлагане на допълнителен финансов ресурс на пазара е само една от възможностите. Другата е бюджетният дефицит. Колкото и странно да звучи на икономистите, които го смятат като средство за излизане от кризата, този феномен е не по-малко опасен, отколкото инфлацията. По същество бюджетният дефицит означава потребление в настоящия момент и отлагане на плащането в бъдещето.

Подобна ситуация не би била проблем при две условия: субектът на дефицит притежава активи, които да покрият вземането от една страна; от друга субектът, който ползва облагите на изразходване на средствата, и субектът, които плаща за това, са един и същ. В случая с бюджетния дефицит основния актив на правителството са данъкоплатците, което пък означава че второто условие напълно липсва. Нещо повече, дефицитът в настоящия момент означава, че в бъдеще ще е необходим излишък, който да покрие разликата по главницата и лихвата. Това от своя страна означава по-високи данъци, такси и други форми на държавни вземания, отколкото ако подобен дефицит не съществуваше. Разбира се, подобен вариант с увеличаване на данъци и такси е твърде видим и нежелан от политическите сили. Това означава преминаване към втория вариант – инфлационна политика, тъй като стойността на дължимото при по-високи нива на инфлация означава намаляване на дълга, от което печели длъжника (правителството)за сметка на кредитора (данъкоплатците като цяло).

Подобна форма на икономическо развитие е неминуема, ако се следват рецептите на правителствено потребление като изход от кризата, които определени икономисти предписват. Това решение следва да се различава от условията на децентрализирана пазарна икономика, при която има стабилност на бизнессредата и ценовите нива, както и предвидимост на действията на държавната администрация, че няма да се прибягва до бюджетен дефицит или инфлационни средства за справяне с икономически проблеми.

Съществуването на тези условия гарантират сигурност и надежност на направените инвестиции, което пък от своя страна насърчава заетостта и увеличава нивото на потребление. Разбира се, подобно решение не е безболезнено, и увеличената безработица е първото видимо нещо в условията на рецесия, но за да се избегнат бъдещи проблеми със спираловидна рецесия, пазарният механизъм трябва да бъде оставен да функционира без външна намеса.

В заключение, твърдението че правителственото потребление е условие за икономически растеж, удивително прилича на архаичния медицински метод за пускане на кръв от пациента, за да се изчисти организма от токсините, без да се отчита че по този начин отслабват защитните му функции. По същия начин действа и тази система – за да се финансира правителственото потребление, ресурсите трябва да се вземат от данъкоплатците и частния сектор - или веднага, или в бъдеще.

В съвременната медицина пускането на кръв се определя като шарлатанство. Като такова би трябвало да се определя и твърдението, че правителственото потребление води до по-висок икономически растеж.