Преди няколко дни приятел ме попита кои са най-силните аргументи срещу държавните субсидии. Съществува мнението, че икономически изостаналите райони, някои съществуващи икономически сектори (селско стопанство), или бъдещи икономически сектори (автомобилопроизводството например), се нуждаят от временна държавна подкрепа, защото така се привличат инвестиции, създават се работни места, което води до по-високи доходи, увеличава потреблението и така се създават условия за самостоятелно функциониране на съответния отрасъл.

Подобно развитие на нещата на пръв поглед изглежда напълно логично, но е невъзможно колкото и историята за Барон Мюнхаузен, който си дръпнал ботушите и полетял. В този смисъл е важно да се отбележи, че всички икономически инициативи, особено правителствените, следва да имат предвид, че намеренията не винаги се покриват с резултатите.

Аргументите срещу субсидирането на географски райони, икономически сектори и дори стартиращи индустрии, могат да бъдат разгледани от две различни гледни точки.

Първата е чисто икономическа: субсидирането е форма на прахосване на публични средства, защото в случая става дума за прехвърляне на средства от динамични икономически райони и дейности към райони или дейности, при които възвращаемостта е по-ниска. По този начин отнемането на инвестиционни ресурси от икономически динамичните райони и дейности не само намалява достъпа до кредит, променя инвестиционната стратегия и създава условия за фалити на иначе конкурентни икономически структури.

Аргументите, че субсидиите са временна мярка, която ще бъде вдигната веднага щом се постигнат крайните цели, са практически несъстоятелни. Проблемът е, че крайните цели никога не се постигат, защото субсидираните никога не достигат това ниво на конкурентност, за да не загубят специалните си протекции. Тези инвестиции няма да отидат в проекти на предприемачи, които се конкурират на свободния пазар, за да се финансира съществуването на определени райони или икономически дейности, които в друга ситуация не биха могли да получат финансиране поради неблагонадежността на инвестициите. Това е същото като семейство с две деца, в което родителите обръщат повече внимание на едното за сметка на другото, защото се нуждае от повече грижи. В повечето случаи, ако на другото дете не се обръща достатъчно внимание, то започва да имитира поведението на "толерираното" дете, за да получи липсващото му внимание. По същия начин се развиват и икономическите отношения в регионален и национален мащаб.

Това води и към втория основен аргумент срещу субсидиите.
Общоизвестно е, че субсидиите са всъщност публични средства, събрани от данъкоплатците, които се разпределят чрез политически решения. В административното прехвърляне на тези средства липсва всякакъв елемент на доброволност; то се извършва чрез насилствения апарат на държавата. Плащането на данъци обикновено се обяснява като начин на осигуряване на финансиране на обществени услуги, които пазарът не може да предостави. Случаят с финансирането на изостанали икономически райони или индустрии категорично не попада в тази категория. Плащането на данъци отдавна се е отклонило от първоначалния си замисъл и се е превърнало в право на държавните структури да конфискуват част от доходите на населението и да ги изразходват по собствено усмотрение. Тук става дума за типичен пример на икономика на публичния избор (public choice economics): малки добре организирани групи (общини, синдикати и др.) лобират пред правителството за субсидиране. Като се има предвид, че ползите са концентрирани върху определена група, се създава впечатлението, че изразходването на публичните средства има положителен ефект.

Разбира се, политическите сили, от които зависи вземането на решение за изразходването на публични средства, не го вземат безвъзмездно – практиката в тези случаи е да се гарантират гласове на избори и дори връщане на част от средствата обратно в партийните структури. Този процес може да се определи като сделка, при която ползите са предназначени за определен район, икономическа дейност или структура, решенията се вземат от директно заинтересувани политически лица, докато крайната цена се разпределя между широк кръг от платци, които се разделят с част от доходите си за да задоволят прищевките на политическите сили. Оттук може да се направи извода, че при отпускане на субсидии обикновено става дума за „законова форма” на купуване на гласове.

В заключение е необходимо да се отбележи, че субсидирането на райони и дейности означава изкуствено поддържане на икономическа дейност, за което се използват ресурси, които в условията на пазарен икономичеки модел биха могли да бъдат използвани за дейности с далеч по-висока стойност. Алтернативното използване на ресурсите е проблем, който не е предмет на преценка при процеса на субсидиране: обработваемата земя, която се използва за отглеждане на тютюн би могла да се изпозлва за отглеждане на екологично чисти храни, които са търсени на пазара.

Разбира се, пазарният модел предполага независимост при вземането на икономически решения и ограничаване на политическия контрол в икономиката. Подобна промяна е крайно нежелателна за политическата класа, тъй като означава да се раздели с голяма част от сегашните си привилегии, чиято цена се плаща от всеки данъкоплатец.
________________________________

Можете да пишете на Цветелин Цоневски – ttsonevski@fee.org