Това е откъс от книгата на Лудвиг фон Мизес "Либерализмът"(1929). Обобщаващото заглавие е на Института за радикален капитализъм "Атлас".

Противопоставянето на либерализма [от страна на социалистите] не е плод на здравомислие, а на патологично психическо състояние, породено от ненавист и от едно неврастенично състояние, което би могло да се нарече „комплекс на Фурие” по името на френския социалист от онова време.

Няма какво много да се каже за ненавистта и за злонамерената завист. Ненавистта се появява тогава, когато някой толкова мрази другиго заради по-благоприятните обстоятелства на живота му, че е готов сам да понесе тежки загуби, стига да напакости на омразния човек. Много от онези, които нападат с критики капитализма, отлично знаят, че при всяка друга икономическа система те самите ще са в по-неизгодно положение. Въпреки това и с ясното съзнание за този факт те настояват за реформи, които да наложат социализъм, защото се надяват, че богатите, на които те завиждат, също ще страдат. Неведнъж чуваме социалистите да казват, че в социалистическото общество дори материалните лишения ще се понасят по-лесно, защото хората ще си дават сметка, че никой не е по-добре от своя съсед.

Така или иначе, срещу омразата все още можем да се противопоставим с аргументите на разума. В края на краищата не е чак толкова трудно да обясниш на някого, изпълнен с омраза, че за него е важно не да влоши положението на по-добре живеещия си събрат, а да подобри своето.

Много по-трудна е борбата с комплекса на Фурие. В този случай става дума за сериозна заболяване на нервната система, за невроза, с която трябва да се занимават лекарите-психолози, а не законодателите. Това болестно състояние обаче не може да бъде пренебрегнато, когато разглеждаме проблемите на модерното общество. За жалост, досега медицинската професия почти не се е занимавала с проблемите, които създава комплексът на Фурие.

...Най-много един човек на един милион души успява да осъществи амбициите на своя живот. Плодовете на нечий труд, дори ако човекът е любимец на съдбата, никога не могат да настигнат химерите на въображението, които младостта му е позволила да вижда в мечтите си. Плановете и желанията се разбиват в хиляди пречки и силите на човека никога не стигат да го доведат дотам, където преди него е стигнало желанието му. Провалът на надеждите, осуетяването на плановете, собственият недостиг на потенциал да се справи със задачите, които сам си е поставил, причиняват на индивида най-дълбоката болка, която той преживява по жизнения си път. Те всъщност са споделената от всички човешка орис.

...Невротикът не може да понесе живота в истинската му форма. Той му се струва твърде груб, твърде суров, твърде низък. За да го направи поносим, той няма душевната сила на здравия човек, способен да продължи напред, напук на всичко. Неговата слабост не му позволява да действа така. Затова той търси убежище в една заблуда. Според Фройд, заблудата сама по себе си е нещо, за което сме мечтали, някаква утеха. Тя се характеризира с отказ да се приеме логичното и реалното. Ето защо, изобщо не е достатъчно да се опитваме да убеждаваме пациента с думи и последователни доказателства за абсурдността на заблудата, в която е изпаднал. За да се излекува, пациентът сам трябва да преодолее илюзиите си. Той трябва да се научи да разбира, защо не желае да види истинския живот такъв, какъвто е, и защо търси убежище в заблуди.

Успехът, който е имала утопията на френския социалист Франсоа Мари Шарл Фурие , може да се обясни само с теорията на неврозите като безумен продукт на сериозно разстроен мозък. ... Истината е, че марксизмът, когато му се наложи да излезе от полето на надутата диалектическа реторика, съчетана с осмиване и обругаване на опонентите му, за да формулира няколко немощни мисли, свързани с проблема по същество, не може никога да предложи нещо по-различно от онова, което твърди „утопистът” Фурие. Освен това марскизмът не е способен да изгради представа за социалистическото общество, без да се позове на две от постановките на Фурие, които противоречат на целия практически човешки опит и здрав разум. От една страна се твърди, че материалната основа на производството, която вече съществува в природата, без да има нужда от някакви продуктивни усилия от страна на човека, е на наше разположение и то в такова изобилие, че не е необходимо да се подхожда пестеливо към нея. На това базира марксизмът увереността си в „практически неограниченото увеличаване на производството”. От друга страна се приема, че в едно социалистическо общество трудът ще се превърне „от бреме в удоволствие”, дори ще стане „главната потребност на живота”. Там, където благата са в изобилие, а трудът е удоволствие, без съмнение лесно се основава „страната на изобилието” .

Марксизмът смята, че от висотата на своя „научен социализъм” има право да гледа с пренебрежение на романтизма и романтиците. Но в действителност неговите методи не са по-различни от техните. Вместо да насочи усилия към премахване на пречките пред осъществяването на желанията си, тази идеология също предпочита да остави всички трудности да избледнеят и се изпарят сред мъглата на въображението.

В живота на невротиците „спасителната лъжа” има двойна функция. Тя не само носи утеха, но съдържа и обещание за бъдещ успех. В случай че се провалят в обществото, което е единственият предмет на нашия интерес в този текст, утеха им дава убеждението, че неспособността им да постигнат високите цели, които са преследвали, не се дължи на лични недостатъци, а на несъвършения социален ред.

Недоволният очаква, че събарянето на този ред ще му донесе онзи успех, от който съществуващата система го е лишила. Следователно, няма никакъв смисъл да се опитваме да му обясняваме, че утопията, за която мечтае, е напълно неприложима, и че единствената стабилна основа, върху която може да се гради общество, организирано на принципа на разделението на труда, е частната собственост върху средствата за производство. Невротикът обаче се е вкопчил в своята „спасителна лъжа”, и когато трябва да направи избора да отхвърли или нея, или здравия разум, той предпочита да пожертва здравия разум. Защото животът би бил непоносим за него без утехата, която той намира в идеята за социализъм. Тя го уверява, че не той самият, а светът е виновен за неговия провал. Това внушение повдига депресираното му самочувствие и го освобождава от терзанията на комплекса му за малоценност.

Точно както набожният християнин може по-лесно да понесе злощастията, сполетели го на земята, защото се надява да продължи личното си съществуване в един друг, по-добър свят, където първите на този свят, ще бъдат там последни, а последните тук – първи там, така и за модерния човек социализмът се превърна в еликсир срещу земните неволи. Само че докато вярата в безсмъртието, във възнагражденията на отвъдния живот и във възкресението, са представлявали стимул за добродетелно поведение в този живот, въздействието на обещанията на социалистите е съвсем различно. То изисква като дълг единствено да се оказва подкрепа на партията на социализма, но същевременно поражда очаквания и предявява изисквания.

При тази специфика на социалистическата мечта е разбираемо, защо всеки от борците за социализъм очаква от него точно онова, което до този момент му е било отказвано. Социалистическите автори обещават не само богатство за всички, но и щастие в любовта за всички, цялостно физическо и духовно развитие на всеки отделен човек, разгръщането на големи таланти за изкуство и наука у всички хора и така нататък. Леон Троцки е писал, например, че в социалистическото общество „средният човешки индивид ще се издигне до висотата на Аристотел, на Гьоте или на Маркс. А над този хребет ще се извисят нови върхове.” („ Литература и революция”, 1925 г.)
Социалистическият рай ще бъде царство на съвършенството, населено от напълно щастливи свръхчовеци.

Цялата социалистическа литература е пълна с такива безсмислици. Но точно те й печелят най-много поддържници. Няма как всеки, страдащ от „комплекса на Фурие”, да бъде пратен на лекар за лечение с психоанализа: броят на страдащите от него е твърде голям. При това положение няма друго средство, освен пациентът да се лекува сам. Като опознае по-добре себе си, той трябва да се научи да приема това, което животът му поднася, без да търси изкупителна жертва, върху която да хвърли вината. Освен това трябва да положи усилия да разбере и основните закони на сътрудничеството между хората в едно общество.

Превод: Мариана Мелнишка