Вече 132 години грубата партизанщина е водещ принцип в политическия ни живот

Замисляли ли сте се някога за символиката в имената на улиците, ограждащи четирите страни на парламента? С улицата от южната страна, булевард „Цар Освободител”, всичко е ясно: с манифест на император Александър ІІ започва войната, след която се възстановява българската държава. Единственото объркване е, че прибавката „Освободител” е заради нас, а не заради отмяната на крепостното право в Русия през 1862 г. На северната страна е улица „Шипка”. Тук също няма грешка, старопланинският връх се е превърнал в емблематичен символ в националната ни история и заслугата за това е на шепата герои – опълченци, сражавали се в горещия август на 1877 г. с „Шуми Марица” на уста. От източната страна, откъм Университета, има улица с единствен номер. Малцина знаят, че тя се нарича „19 февруари”, но едва ли някой свързва датата с подписването в Сан Стефано на прелиминарния мирен договор между воюващите империи. Доста по-късно датата се превръща в 3 март по нов стил. Западната страна – отново улица с единствен номер, „7 ноември”. По времето на социализма всеки бе готов да се закълне, че така е обезсмъртена Октомврийската революция. Нищо подобно, на 7 ноември 1885 г. е апогеят на боевете при Сливница.

Сега да съединим символите: руският император започна поредната война срещу Османската империя, българите дадоха своя кървав дан в боевете на Шипка, султанското правителство призна за първи път новите реалности в договора от Сан Стефано, защитихме младата си държава в грохота на сраженията на капитаните срещу генералите. Ясно и убедително - но неизвестно…

Трети март е наистина знаменателна дата в нашата история. С всички възможни условности: че Санстефанският договор е предварителен и не решава нищо окончателно, че руското правителство вече тайно се е съгласило да се преразгледат очертаните на етнически принцип граници, че се създават условия за трайно и на моменти безпрекословно и вредно влияние на Петербург в страната, че и до днес се дискутира дали еволюционният път не би донесъл по-дълбоки и трайни резултати... Все пак безспорен факт е, че в онзи момент интересите и амбициите на Русия на Балканите и стремежите на нашата общественост към самостоятелност и независимост съвпадат, и за първи път след столетия в международен план се признава завръщането на България като държавнополитически субект на картата на Европа.

Но какво се случва по-нататък? Търновската конституция, чието приемане само по себе си също е знаменателен факт, се опитва да рамкира и регламентира капиталистическото развитие на нашето общество, но го прави неубедително и половинчато. Както отбелязват и съвременници, и изследователи, още тогава популизмът и демагогията навлизат в българския политически живот със съответните последствия, включително обществени и икономически. Ние, българите, и тогава, и сега все още не сме успели да осмислим необходимостта от доминиране на правата на индивида над тези на обществото. Вече 132 години грубата партизанщина е водещ принцип в политическия живот. Все още даваме възможност на издържаната от данъците ни административно-бюрократична машина да стои над всичко и над всички. Все още икономиката се лута из тесните и често задънени коридори на държавната намеса, без да изпитва благотворното влияние на наистина свободния пазар.

Основните стълбове на България до 1944 г. са кооперативността, етатизмът и корупцията. Точно това не позволява редките проблясъци на позитивно развитие да се превърнат в трайно явление, именно поради това и социалистическият тоталитаризъм намира до голяма степен подготвена почва, особено в икономическата сфера. Дали това ни състояние няма връзка и с външнополитическите неудачи през първата половина на ХХ-и век?

Трети март е начало на новото летоброене на нашите модерни общество и държава. Струва си на такъв ден не само да празнуваме, но и да се замислим за пропуснатите възможности и направените грешки. И да се запитаме не продължаваме ли да ги повтаряме