Повторната кандидатура на Жозе Барозу за председател на Европейската комисия все повече затвърждава усещането, че ЕС ще се сдобие със слабо правителство. Слабостта му бе предопределена от интересите на най-силните страни-членки, които във време на криза се обърнаха към себе си и собствените си сили за справяне с нея, отколкото към общите европейски решения. Останалото свърши Европейският Парламент, който допълнително сви параметрите и влиянието на комисията. Дебатът за бъдещето на съюза изпадна в безтегловност, вместо да се фокусира върху динамиката на единния пазар и идеите за развитие на предприемачеството в съюза.
Докато ляво насторената европейска преса открито критикува единния пазар, големите страни-членки прикрито го бойкотират. Пълното му навлизане в сектора на услугите притеснява техните национални правителства заради силната конкуренция от новите държави-членки. В единния пазар има повече възможности за създаване на просперитет, отколкото сегашната еврокомисия е склонна да признае, а силните в съюза – да приемат. Страните-членки, които номинираха Жозе Барозу, всъщност очакват той да протака завършването му, извинявайки се с кризата.
В момента ЕС обсъжда програма, която да наследи Лисабонската стратегия, която вече трябваше да е направила съюза най-конкурентната икономика в света. Стратегията се провали, защото нямаше ясен акцент и най-вече защото бе твърде социална. Но и сега, вместо връщане към базовите принципи на просперитета, виждаме намерение за изкуствено стимулиране на „зелената икономика”.
Истинското възраждане на европейския проект може да дойде от завършването на единния пазар, който реално да интегрира новите страни-членки, вместо да им предоставя различни субсидии, които или остават неусвоени, или потъват в безперспективни сектори. Европа има нужда от общо предприемаческо пространство, в което фирмите, университетите, професионалните училища, браншовите организации и други да получат подкрепа за обмен на идеи, опит, обучение. Една подобна среда може, макар и частично, да компенсира българската културна консервативност в това отношение. Друга перспективна идея предлага създаването на общо иновационно пространство в Европа, което да генерира непрестанно ниши за икономическо развитие и просперитет.
„Външните политики” на ЕС след Лисабонския договор стават все по-сложни и ресурсоемки. Но никоя от тях няма да бъде успешна, ако Европа не възстанови своята динамика, усещането, че тук си проправят път идеите и практиките на 21-и век. Това изисква икономически отговор на глобалното разместване на силите в източна посока. Глобалното влияние на Европа далеч няма да е толкова функция на това дали тя говори „на един глас” или заделя все повече и повече средства за своите хуманитарни операции. Нейната позиция през този век ще зависи много повече от връщането на динамиката, иновациите, предприемаческия дух. Това е бъдещето на нейната „мека сила”, а не удобствата на отминали епохи.
Ако втората комисия на Жозе Барозу не посмее да тръгне в подобна посока, европейското влияние ще бъде поставено на карта.