Откъс от Глава VІІІ - "Човешкото общество" на книгата „Човешкото дейстиве” от Лувдиг фон Мизес

Според ученията на универсализма, концептуалния реализъм, холизма , колективизма, както и според някои представители на гещалт-психологията, обществото е организъм със свой собствен живот, независим и отделен от живота на индивидите в него; организъм, който действа самостоятелно и се стреми към свои собствени цели, различни от тези на индивидите. Следователно, съвсем естествено е между целите на обществото и тези на неговите членове да възникне противопоставяне. За да се съхрани процъфтяването на обществото и за да се развие то по-нататък, възниква нуждата да се овладее себичността на индивидите и те да бъдат принудени да пожертват егоистичните си намерения в полза на обществото. От този момент насетне всички тези холистични доктрини са принудени да изоставят светските методи на човешката наука и логическото разсъждение и да преминат към богословска или метафизична вяра. Те трябва да допуснат, че Провидението чрез своите пророци, апостоли и харизматични водачи принуждава хората, които по самата си същност са зли, т.е. склонни да преследват свои собствени цели, да тръгнат по правия път, който Господ или Световният дух, Weltgeist, или пък историята, иска от тях да следват.

Тъкмо тази философия от незапомнени времена е характеризирала вярванията на първобитните племена. Тя е вплетена във всички религиозни учения. Човекът трябвало да се съобразява със закон, създаден от свръхчовешка сила, и да се подчинява на властите, които въпросната сила е натоварила с налагането на този закон. Следователно редът, създаден от подобен закон, а именно човешкото общество, било творение на божеството, а не на човека. Ако Господ не се бил намесил и не бил дарил просветление на блуждаещото човечество, обществото изобщо нямаше да възникне. Вярно е, че социалното сътрудничество е благословия за човека; вярно е, че човекът е успял да си проправи път вън от варварството и моралната и материална нужда на първобитното си състояние единствено в рамките на обществото. Само че ако е бил сам, той никога нямало да открие пътя към собственото си спасение, защото адаптацията към изискванията на социалното сътрудничество и подчинението на предписанията на моралния закон му налагали тежки ограничения. От гледна точка на жалкия си интелект човекът щял да смята отказа от някакви очаквани предимства за зло и лишение. Нямало да може да разпознае несравнимо по-големите, но идващи по-късно предимства, породени благодарение на отказа от непосредствените и видими удоволствия. Ако не било свръхестественото откровение, той никога нямало да научи какво иска от него съдбата за негово собствено добро и за доброто на неговите потомци.

Научната теория, разработена от социалната философия на рационализма и либерализма на ХVІІІ век и от съвременната икономика, не прибягва до каквато и да е чудодейна намеса на свръхестествени сили. Всяка стъпка, при която индивидът заменя изолираното действие със съгласувано действие, води до незабавно и видимо подобрение на жизнените му условия. Предимствата от мирното сътрудничество и разделението на труда са универсални. Те незабавно принасят полза за всяко едно поколение, а не само на нечии потомци. За онова, което индивидът трябва да пожертва в името на обществото, той получава огромно обезщетение във вид на по-големи предимства. Неговата саможертва е само привидна и временна; той подминава по-малка печалба, за да пожъне по-голяма след това. Няма разумно същество, което да не може да забележи този очевиден факт. Когато социалното сътрудничество се засили чрез разширяване на полето, в което се прилага разделението на труда, или когато се подобрят защитата от закона и опазването на мира, стимулът за това е желанието на всички засегнати страни да подобрят жизнените си условия. Като се стреми към своите собствени правилно разбрани интереси, индивидът спомага за разширяване на социалното сътрудничество и мирното общуване. Обществото е продукт на човешкото действие, т.е. на човешкия стремеж да се отстрани неудобството във възможно най-голяма степен. За да се обяснят неговото възникване и еволюция, не е необходимо да се прибягва до доктрина, със сигурност обидна за един наистина религиозен ум, според която Сътворението е било толкова дефектно, че е необходима непрекъсната свръхчовешка намеса, за да предотврати неговия провал.

Историческата роля на теорията за разделението на труда, разработена от британската политическа икономия от Хюм до Рикардо, се състои в пълното разбиване на всички метафизични доктрини относно произхода и функционирането на социалното сътрудничество. Тя завършва духовната, моралната и интелектуалната еманципация на човечеството, започната от философията на епикурейците, и замества хетерономната и интуиционистка етика на миналото с автономен, рационален морал. Законът, законността, моралният кодекс и социалните институции, вече не се почитат като неведоми повели на небето. Те имат чисто човешки произход, и единствената мярка, която може да се прилага спрямо тях, е тяхната целесъобразност с оглед на човешкото благоденствие. Утилитарният икономист не казва Fiat iustitia, pereat mundus, а Fiat iustitia, ne pereat mundus . Той не иска човекът да се откаже от ползите от обществото, а го съветва да осъзнае какви са собствените му правилно разбрани интереси. В неговите очи величието на Бога не се изразява чрез трескава намеса във всевъзможните дела на властелините и политиците, а в това, че Той е дарил на своите творения разум и стремеж към щастие.

Основният проблем на всички универсалистки, колективистични и холистични социални философии е: по какъв белег да разпозная истинския закон, автентичния апостол на Божието слово и легитимната власт? Мнозина твърдят, че са изпратени от Провидението, а всеки такъв пророк има свое Евангелие. За доверчивия вярващ не може да има никакво съмнение; той е напълно уверен, че е прегърнал единствената вярна доктрина. Но именно твърдостта на тези вярвания прави противопоставянията непримирими. Всяка страна е готова да наложи собствените си възгледи, но тъй като никаква логическа аргументация не може да реши кое от различаващите се едно от друго вярвания е правилното, няма друго средство за уреждането на подобни спорове освен въоръжения конфликт. Нерационалните, неутилитарните и нелибералните социални учения са осъдени да пораждат междунационални и граждански войни, докато единият противник не бъде унищожен или подчинен. Историята на великите световни религии е хроника на битки и войни, също като историята на съвременните лицемерни религии – социализмът, държавопоклонството и национализмът. Нетърпимостта и пропагандата чрез меча на палача или войника са вътрешно присъщи на всяка система на хетерономна етика. Законите на Бога или Съдбата претендират за универсална валидност, и всички хора по начало дължат подчинение на властта, обявена от тези закони за легитимна. Докато престижът на хетерономните морални кодекси и на техния философски еквивалент, концептуалният реализъм, е бил неопетнен, не е можело да става и въпрос за търпимост или траен мир. Когато борбата е спирала, то е било за събиране на нови сили за по-нататъшни сблъсъци. Идеята за толерантност спрямо различаващите се възгледи на други хора е пуснала корени едва след като либералните доктрини са разбили омаята от универсализма. В светлината на утилитарната философия обществото и държавата вече не представляват институции за поддържането на световен ред, който, по съображения, скрити за човешкия ум, доставя удоволствие на божеството, въпреки че очевидно нарушава светските интереси на мнозина, та дори и на огромното мнозинство хора, които живеят днес. Тъкмо напротив, обществото и държавата са основните средства, чрез които всички хора да постигнат целите, към които се стремят по своя собствена воля. Те са създадени от човешкото усилие и тяхното поддържане и най-добра организация са задачи, които не се различават по своята същност от всички други задачи на човешкото действие.

Поддръжниците на хетерономен морал и колективистични доктрини не могат да се надяват да докажат чрез разсъждение правилността на своя вариант на етически принципи и превъзходството и изключителната легитимност на собствения си социален идеал. Те са принудени да искат от хората да приемат на доверие тяхната идеологическа система и да се подчиняват на властта, която те са определили за правилна; една от основните им задачи е да затворят устата на несъгласните или да ги принудят със сила да се подчинят.
Разбира се, винаги ще има индивиди и групи от индивиди, чиито интелект е толкова оскъден, че не могат да осъзнаят ползите от социалното сътрудничество. Има и други, чиято морална сила и воля са толкова слаби, че не могат да устоят на изкушението да се стремят към ефимерни предимства чрез действия, вредни за гладкото функциониране на социалната система. Адаптацията на индивида към изискванията на социалното сътрудничество иска жертви. Вярно, те са само временни и привидни, тъй като получават повече от справедлива компенсация чрез несравнимо по-големите предимства на живота в общество. Само че в дадения момент, при самия акт на отказ от очаквана наслада, те са болезнени и не всеки може да осъзнае предстоящите ползи и да се държи в съответствие с това.

Анархизмът вярва, че възпитанието може да накара всички хора да разберат какво изискват от тях собствените им интереси; ако са правилно възпитани, те по своя собствена воля винаги ще се съобразяват с правилата за поведение, необходими за съхраняването на едно общество. Анархистите твърдят, че един социален ред, в който никой не се радва на привилегии за сметка на съгражданите си, може да съществува без никаква принуда за предотвратяването на действия, разрушителни за обществото. Подобно идеално общество уж можело да съществува без държава и правителство, т.е. без полицейска сила, без социален апарат за принуда.

Анархистите обаче пропускат неоспоримия факт, че някои хора са или твърде тесногръди, или твърде слаби, за да се адаптират спонтанно към условията на социален живот. Дори да допуснем, че всеки здрав възрастен индивид е способен да осъзнае ползата от социалното сътрудничество и от включването в него, остава проблемът за децата, възрастните и лудите. Може и да се съгласим, че човек, който действа антисоциално, трябва да бъде считан за душевно болен и да се смята, че има нужда от лечение. Но докато всички не се излекуват и докато съществуват деца и сенилни старци, трябва да се вземат мерки, иначе те биха съсипали обществото. Едно анархистко общество би било оставено на милостта на всеки индивид. Обществото не може да съществува, ако мнозинството не е готово да спре чрез прилагането на заплаха или насилствени действия различните малцинства да разрушават обществения ред. Тази власт е въплътена в държавата или правителството. Държавата или правителството представляват социалния апарат за принуда. Само те имат монопол върху насилствените действия. Никой индивид не може да използва насилие или заплаха от насилие, ако правителството не му е дало такова право. Държавата като цяло е институция за съхраняването на мирните междучовешки отношения. Но за да съхрани мира, тя трябва да е готова да смаже яростните атаки на неговите рушители.

Либералната социална доктрина, основана на утилитарната етика и икономика, разглежда проблема за отношението между правителството и управляваните от него граждани от ъгъл, различен от този на универсализма и колективизма. Либерализмът осъзнава, че властващите, които винаги са малцинство, не могат да останат дълго на власт, ако нямат подкрепата на мнозинството управлявани. Каквато и да е системата на управление, в основата й е мнението на управляваните, че да се подчиняват и да бъдат лоялни към това управление обслужва по-добре интересите им, отколкото бунта или установяването на друг режим. Мнозинството има властта да се отърве от непопулярно управление и я използва всеки път, когато се убеди, че собственото му благоденствие го изисква. Гражданската война и революцията са средства, чрез които недоволното мнозинство сваля своите властници и методите на управление, които не му харесват. В името на гражданския мир либерализмът цели демократично управление. Следователно демокрацията не е революционна институция, а тъкмо напротив – средство за предотвратяване на революции и граждански войни. Тя дава метод за мирно адаптиране на управлението към волята на мнозинството. Когато хората на власт и тяхната политика вече не удовлетворяват мнозинството от народа, на следващите избори те ще бъдат елиминирани и заменени с други хора, носители на различна политика.

Принципът на управление на мнозинството или на народа, препоръчан от либерализма, не цели господство на злите, на простаците, на местните варвари. Либералите също вярват, че една нация трябва да се управлява от онези, които са най-подходящи за подобна задача. Но те вярват също, че способността на един човек да управлява се доказва по-добре чрез уменията му да убеждава своите съграждани, а не чрез прилагането на сила спрямо тях. Разбира се, няма гаранция, че гласоподавателите ще поверят поста на най-компетентния кандидат, но и никоя друга система не дава подобни гаранции. Ако мнозинството от една нация се придържа към нестабилни принципи и предпочита недостойни кандидати, няма друго лекарство освен някой да се опита да промени мнението на гласоподавателите, като изложи по-разумни принципи и препоръча по-подходящи хора. Едно малцинство никога не би постигнало траен успех с други средства.

Универсализмът и колективизмът не могат да приемат такова демократично решение на проблема с управлението. По тяхно мнение чрез подчинението си на етическия кодекс индивидът не се стреми да се справи с всекидневните си грижи, а тъкмо напротив, жертва постигането на собствените си цели в полза на плановете на божеството или на колективното цяло. Нещо повече, голият разум не е в състояние да обхване върховенството на абсолютните стойности и безусловната валидност на свещения Закон, и да тълкува правилно каноните и заповедите. Заради това в техните очи опитът да убеждават мнозинството и да го водят по правия път чрез приятелски съвети, е обречен на провал. Онези, които са благословени с вдъхновение свише, чиято харизма ги е довела до просвещение, имат дълг да разпространяват благовестието на кротките и да прибягват до сила спрямо неподатливите. Харизматичният водач е наместник на божеството, представител на колективното цяло, инструмент на историята. Той е непогрешим и винаги е прав, а заповедите му са върховна норма.

Универсализмът и колективизмът по необходимост са системи на теократично управление. Обща характеристика на всичките им разновидности е, че те постулират съществуването на свръхчовешка институция, на която хората са длъжни да се подчиняват. Различават се единствено по името на тази институция и по съдържанието на законите, които прокламират в нейно име. Диктаторското управление на дадено малцинство може да намери легитимност единствено като се позове на правото си на власт, придобито от свръхчовешка абсолютна институция. Няма значение дали самодържецът основава претенциите си на божествените права на богопомазаните крале, или на историческата мисия на пролетарския авангард, нито дали върховното същество се нарича Geist („Духът“ на Хегел) или humanité („човечеството“ на Огюст Конт). Термините „общество“ и „държава“ в устата на съвременните защитници на социализма, планирането и социалния контрол на всички действия на индивидите, обозначават божество. Свещениците на тази нова вяра приписват на своя идол същите атрибути, които богословите приписват на Бога – всемогъщество, всезнание, безкрайна доброта и т.н.

Предположим ли, че над и отвъд действията на индивидите съществува нещо безсмъртно със свои собствени цели, различни от тези на смъртните хора, незабавно стигаме до идеята за свръхчовешко същество. И не можем да избягаме от въпроса: „Чии цели са по-важни, когато се стигне до противопоставяне – тези на държавата (обществото), или тези на индивида?” Отговорът на този въпрос е втъкан в самата идея за държава или общество – такава, каквато я виждаме при колективизма и универсализма. Ако някой приема съществуването на нещо, което по дефиниция е по-висше, по-благородно и по-добро от индивидите, не може да има никакво съмнение, че целите на това върховно същество трябва да се издигат далеч над тези на порочните индивиди. (Наистина, някои любители на парадокса, като Макс Щирнер например, се забавляват да обръщат въпроса с главата надолу и да твърдят, че индивидът заема водеща позиция). Ако обществото или държавата са същества, надарени с воля и намерение, както и с всички други качества, приписвани им от колективистичната доктрина, то просто няма смисъл простите цели на нищожния индивид да се противопоставят на такива висши планове.

Почти богословският характер на всички колективистични доктрини става ясен при конфликтите помежду им. Колективистичното учение не утвърждава върховенството на някакъв абстрактен колектив; то винаги прокламира властта на конкретен колективистичен идол, и или сляпо отрича съществуването на други подобни идоли, или ги свежда до подчинена и помощна позиция спрямо собствения си идол.

Поклонниците на държавата проповядват изключителната позиция на една определена държава, на своята собствена; националистите – водещата роля на собствената си нация. Ако някой несъгласен с тях предизвика програмата им, разтръбявайки превъзходството на друг колективистичен идол, единственото им възражение е: ние сме прави, защото вътрешен глас ни казва, че сме прави, а вие бъркате. Конфликтите между противоречащи си колективстични вярвания и секти не могат да бъдат разрешени чрез разсъждение; те трябва да бъдат решени със силата на оръжието.

Алтернативите на либералния и демократичен принцип на управление на мнозинството са милитаристичните принципи на въоръжения конфликт и диктаторското потисничество.
Всички разновидности на колективистичните вярвания са единни в непримиримата си враждебност към фундаменталните политически институции на либералната система: управление на мнозинството, търпимост към различните възгледи, свобода на мисълта, словото и печата, равенство на всички хора пред закона. Това съучастие на колективистичните вярвания в опитите им да унищожат свободата е породило погрешното мнение, че съвременното политическо противопоставяне е между индивидуализма и колективизма. Всъщност днес бушува война между индивидуализма от една страна, и множество колективистични секти от друга, взаимната омраза и враждебност на които са не по-слаби от отвращението им от либералната система. Капитализмът е нападнат не от една-единствена марксистка секта, а от куп марксистки групировки. Тези групировки – сталинисти, троцкисти, меншевики, поддръжници на Втория интернационал и какви ли не още – се борят помежду си с изключителна бруталност. А има и много други, немарксистки секти, които не по-малко жестоко се изтребват взаимно. Замяната на либерализма с колективизъм би довела до непрестанно кръвопролитие.

Обичайната терминология напълно изкривява това положение. Философията, която обикновено се нарича „индивидуализъм”, всъщност е философия на социалното сътрудничество и прогресивното усилване на социалните връзки. Обратно, приложението на основните идеи на колективизма може да доведе единствено до социален разпад и непрестанен въоръжен сблъсък. Вярно е, че всяка разновидност на колективизма обещава вечен мир, броено от деня на собствената й решителна победа, и окончателното разрушаване и изтребление на всички други идеологии и на техните поддръжници. Само че осъществяването на тези планове изисква радикална трансформация на човечеството. Хората трябва да бъдат разделени на две класи: всемогъщ богоподобен диктатор от една страна, и маси, които трябва да се откажат от волята и разума си, за да се превърнат в прости пешки в плановете на диктатора, от друга страна. Масите трябва да бъдат лишени от човечност, за да стане единственият човек техен богоподобен господар. Мисленето и действието, основните характеристики на човека като човек, ще станат привилегия на един-единствен човек. Няма нужда да посочваме, че подобни планове са неосъществими. Хилядолетните империи на диктаторите са осъдени на разпад; те никога не са траели повече от няколко години. Съвсем наскоро станахме свидетели на рухването на подобни „хилядолетни“ системи, а и тези, които са останали, едва ли ще изтраят още дълго.

Съвременното съживяване на идеята за колективизма, основната причина за всички агонии и нещастия на нашето съвремие, има такъв значим успех, че е успяло да осъди на забрава основните идеи на либералната социална философия. Днес дори мнозина от онези, които подкрепят демократичните институции, не познават тези идеи. Аргументите, които привеждат за оправдаване на свободата и демокрацията, са белязани от колективистични грешки; техните доктрини са по-скоро изкривяване, отколкото подкрепа на истинския либерализъм. В техните очи мнозинствата са винаги прави, просто защото имат силата да смажат всяка опозиция; управлението на мнозинството е диктатура на най-многобройната партия, а управляващото мнозинство не е длъжно да се ограничава при прилагането на властта си и при ръководенето на политиката. Щом една фракция успее да спечели подкрепата на мнозинството граждани и следователно получи контрол над правителствената машина, тя е свободна да лиши мнозинството от всички онези демократични права, чрез които самата тя е водила борбата си за върховенство.
Разбира се, този псевдо-либерализъм е пълна антитеза на либералната доктрина. Либералите не твърдят, че мнозинствата са богоподобни и непогрешими; те не настояват, че самият факт, че една политика се защитава от мнозина, е доказателство за нейните заслуги за общото благо. Те не предлагат диктатура на мнозинството и насилствено подтискане на несъгласните малцинства.

Либерализмът цели политическо устройство, което съхранява гладкото функциониране на социалното сътрудничество и прогресивното засилване на социалните взаимовръзки. Основната му цел е избягването на конфликти с прилагане на насилие, на войни и революции, които да разрушат социалното сътрудничество и да хвърлят хората обратно в примитивните условия на варварството, където всички племена и политически съюзи непрестанно се борят помежду си. Тъй като разделението на труда изисква траен мир, либерализмът цели установяването на система на управление, която има най-големи шансове да съхрани мира – а именно демокрацията.

Превод: Петьо Ангелов