Откъс от книгата "Бюрокрацията"(1944)

Всяка система за разделение на труда се нуждае от начин да съгласува дейността на различните специалисти. Трудът на специалиста има смисъл само когато се подчинява на нуждите на общността. Разбира се, производството трябва да служи на потребителите.

В пазарното общество съгласуването се постига чрез мотива за печалба, а в командната икономика – чрез принудително изпълнение на държавен план. Трета възможност няма. Ако човек не се ръководи от желанието да спечели пари на пазара, някой трябва да му казва какво да прави и как да го прави.

Едно от най-честите възражения срещу либералната и демократична капиталистическа система е, че тя набляга главно върху правата на човека и пренебрегва дълга му. Хората държат на правата си и забравят за задълженията си. Но от гледна точка на обществото задълженията на гражданите са по-важни от правата им.

Не е нужно да се спираме върху политическите и конституционните аспекти на тази антидемократична критика. Правата на човека са вписани в харти и обнародвани, за да защитят личността от държавния произвол. Без тях всички хора щяха да бъдат роби на деспотични управници.

В икономическата област правото да придобиваш и притежаваш собственост не е привилегия. То е принцип, който осигурява най-доброто възможно задоволяване на нуждите на потребителите. Който иска да печели, да се сдобие със собственост и да я задържи, е принуден да служи на потребителите. Мотивът за печалба е начинът производството да се подчини на нуждите на общността. Колкото по-добре даден производител снабдява потребителите, толкова повече печели. Всички имат полза от забогатяването на предприемач, който произвежда добри обувки с малки разходи. Повечето хора биха загубили в една или друга степен, ако правото на този предприемач да се обогатява се ограничи със закон. Такъв закон би бил от полза само за неговите по-неефективни конкуренти. В резултат цената на обувките няма да спадне – напротив, ще се вдигне.

Печалбата е награда за добро изпълнение на някакво доброволно поето задължение. Тя е инструментът, който дава върховна власт на масите. Обикновеният човек е клиентът, за когото работят „кралете” на индустрията и всичките им подчинени.

Някои възразяват, че това не важи за едрия бизнес. Според тях големите предприятия са в положението на монополисти и изборът на потребителя е или да им плаща, или да се откаже от задоволяването на своя насъщна нужда. Така той е принуден да приеме всяка цена, наложена от предприемача. Едрият бизнес вече не е доставчик, а повелител и нищо не го кара да подобрява и поевтинява услугите си.

Да вземем за пример железопътна линия, която свързва два града. Нека дори пренебрегнем факта, че железниците се конкурират от други видове транспорт – автобуси, автомобили, самолети и речни кораби. При тези допускания е вярно, че който иска да пътува, е принуден да плаща на железницата. Въпреки това обаче собственикът й е заинтересован да предлага добра и евтина услуга. Защото не всички, които искат да пътуват, непременно ще го направят. Броят на хората, които пътуват за удоволствие или по работа, зависи от ефикасността и цената на превоза. Някои трябва да пътуват при всички положения. Други обаче ще предприемат пътуване само ако то е добре уредено и на разумна цена. Именно отношението на тази втора група дава разликата между лош и печеливш бизнес за железопътното дружество. А щом това е вярно за железницата при крайните допускания, които приехме, то ще бъде още по-вярно за другите стопански отрасли.

Всички специалисти, независимо дали са предприемачи или хора на професиите, осъзнават своята зависимост от волята на потребителите. Всекидневният опит ги учи, че при капитализма главната им задача е да служат на потребителите. Тези специалисти, които не разбират основните въпроси на обществото, дълбоко в себе си се възмущават от това „робство” и искат да бъдат освободени. Бунтът на тесногръдите професионалисти е една от мощните сили, които ни тласкат към всеобща бюрократизация.

Архитектът е длъжен да се съобразява с желанията на семействата, които му поръчват проекти за бъдещите си домове. Или на предприемача, който иска да строи блок така, че апартаментите да харесват на обикновените хора и лесно да се дават под наем. Архитектът вярва (с право или не), че знае по-добре от глупавите и лишени от вкус любители как трябва да изглежда една хубава сграда. Той може би кипи от гняв, когато му се налага да разваля чудесните си проекти, за да угоди на клиентите. И се размечтава за идеален свят, в който ще може да проектира сгради според собственото си чувство за прекрасното. Копнее за държавна градоустройствена служба и в мечтите си вижда себе си като неин началник. Тогава ще може да създава проекти по свой вкус.

Същият този архитект би се обидил дълбоко, ако някой го нарече потенциален диктатор. И би възразил, че целта му е да ощастливи другите, като им осигури по-хубави домове. Защото хората поради невежеството си не знаят кое е добро за тях и се налага експертът под егидата на държавата да се погрижи да го получат. Грозните сгради трябва да се забранят със закон. Но кой следва да реши дали даден архитектурен стил ще се смята за добър или за лош? Нашият архитект ще отговори: „Разбира се, аз – специалистът”. Той самоуверено ще пренебрегне факта, че дори между архитектите има значителни разногласия за естетическата стойност на различните стилове.

Няма да се спираме на съображението, че дори при бюрократична диктатура – особено при тоталитаризъм от такъв тип – нашият архитект няма да бъде свободен да строи според собствените си идеи. Той ще трябва да се подчини на вкусовете на своите началници в бюрократичната йерархия, а самите те ще бъдат подвластни на прищевките на върховния диктатор. В нацистка Германия архитектите също не са свободни. Те трябва да се съобразяват с идеите на неуспелия художник Хитлер.

По-важно обаче е друго. В естетиката, както и във всички други човешки начинания, няма абсолютен критерий за красивото и грозното. Ако човек принуди своите съграждани да се подчинят на неговото ценностно мерило, с това няма да ги ощастливи. Само те могат да решат за себе си какво им харесва и ги прави щастливи. Ако някой иска да гледа „Ирландската роза на Аби” , няма да му хареса да го замъкнете насила на прекрасна постановка на „Хамлет”. Можете да се присмивате на ниската му култура, но той знае най-добре какво му доставя удоволствие.

Специалистите по храненето също имат диктаторски наклонности. Те искат да хранят съгражданите си според своите идеи за най-здравословен хранителен режим. Искат да се отнасят с хората, както говедовъдът се отнася със своите крави. Не разбират, че храненето не е самоцел, а средство за постигане на други цели. Стопанинът храни кравата си не за да я направи щастлива, а защото добре нахранената крава му трябва за други цели. Има различни хранителни режими за крави. Стопанинът ще избере някой от тях според това дали иска максимален млеконадой или максимален добив на месо. Всеки диктатор планира да развъжда, отглежда, храни и дресира своите съграждани, както говедовъдът прави с кравите. Целта не е хората да се направят щастливи, а да се докарат до състояние, което прави него – диктатора – щастлив. Той иска да ги опитоми, да ги сведе до положението на говеда. Говедовъдът също е добронамерен диктатор.

Въпросът е: „Кой трябва да управлява? Трябва ли отделният човек свободно да се стреми към това, в което вижда щастието си? Или трябва диктатор да се разпорежда със сънародниците си като с пионки, опитвайки се да постигне своето диктаторско щастие?”

Навярно някои специалисти са прави да твърдят, че повечето хора в стремежа си към щастие вършат глупости. Но не можете да направите никого щастлив, като го поставите под опека. Експертите от различните държавни служби със сигурност са добронамерени хора. Но те не са прави да се възмущават, когато законите им пречат да осъществят внимателно разработените си планове. Те питат каква е ползата от представителното управление, след като то само осуетява добрите им намерения. Въпросът обаче е: „Кой трябва да управлява страната – избирателите или бюрократите?”

И най-големият глупак може да хване тоягата и да накара другите хора да му се подчиняват. Но е нужен ум и прилежание, за да служиш на обществото. Малцина успяват да произведат по-добри и по-евтини обувки от своите конкуренти. Другите, които не са толкова добри в професията, винаги искат бюрократичен контрол. Те напълно осъзнават факта, че нямат шанс да успеят при конкуренция. За тях всеобщата бюрократизация е спасение. Овластени от нея, те ще могат да наложат волята си с помощта на полицията.

Фанатичната подкрепа за планирането и социализма често се корени единствено в съзнанието за собствената малоценност и некадърност. Човекът, който осъзнава своята неспособност да устои на конкуренцията, ругае „безумната конкурентна система”. Който не може да служи на своите съграждани, иска да ги управлява.

Превод: Майя Маркова