По тези от есета на Айн Ранд

Философията е силата, която обуславя изграждането, промените, еволюцията и разрухата на социалните системи. В този контекст ролята на шанса, случайността или традицията е същата като ролята им в живота на отделния индивид: тяхната сила е обратно пропорционална на силата на философските познания на отделната култура или индивид, и нараства с рухването на философията. Следователно от компетенциите на философията е да дефинира и оценява характера на една социална система. В съответствие с четирите дяла на философията, четирите основни крайъгълни камъка на капитализма са: метафизично – нуждите на човешката природа и оцеляване, епистемологично – разумът, етично – индивидуалните права, политически – свободата.

Моралната обосновка на капитализма не почива на алтруисткото твърдение, че той е най-добрият начин за постигане на “общото благо”. Вярно е, че капитализмът постига това – ако тази изтъркана фраза има някакво значение, но това е по-скоро вторична последица. Моралната обосновка на капитализма се основава на факта, че това е единствената система, която е съвместима с рационалната същност на човека, която позволява оцеляването на човека като такъв и чиито водещ принцип е: справедливост.

Всяка социална система се базира, пряко или косвено, на някаква етична теория. Племенната представа за “общото благо” служи като морална обосновка на повечето социални системи – и на всички тиранични режими – в историята. Степента на поробване или на свобода на обществото е съответствала на степента на използване или пренебрегване на този племенен лозунг.

“Общото благо” (или “общественият интерес”) е неопределено и неопределимо понятие: няма такава единица като “племето” или “народът”; племето (или народът, или обществото) е само съвкупност от определен брой индивиди. Нищо не може да бъде от полза за племето като такова; понятия като “благо” и “полза” се отнасят само до жив организъм – до отделен жив организъм, а не до безплътна съвкупност от взаимоотношения.

“Общото благо” е безсмислено понятие, освен ако не се разглежда буквално, а в такъв случай единственото му възможно значение е: сума от благото за всеки отделен човек, включен в цялото. Но в този случай това понятие е безсмислено като морален критерий: тя оставя без отговор въпроса какво е благото за отделния човек и как се определя?

Но това понятие обикновено не се използва в буквалния си смисъл. То се възприема именно заради своя разтеглив, неопределим, мистичен характер, който служи не за морален принцип, а за бягство от морала. Тъй като благото не е приложимо за нематериалното, в морално отношение то се превръща в празен чек за тези, които се опитват да го въплътят.

Ако се започне с дефинирането на благото за отделния човек, би трябвало да се приеме за правилно само общество, в което благото е постигнато и е постижимо. Но ако се приеме, че “общото благо” е аксиома, и индивидуалното благо се смята за негова възможна, но не задължителна последица (не задължителна във всеки конкретен случай), се стига до гротескния абсурд на съветска Русия – страна, привидно посветена на “общото благо”, където с изключение на ограничената клика от управляващи, цялото население беше принудено да преживява в нечовешка мизерия в продължение на повече от две поколения.

Какво кара жертвите и още по-лошо – наблюдателите, да приемат това и други подобни исторически варварства, и все още да се придържат към мита за “общото благо”? Отговорът се крие във философията – във философските теории за естеството на моралните ценности.

Признаването на индивидуалните права означава признаване на факта, че благото не е някаква абстракция в някакво свръхестествено измерение, а ценност, имаща връзка с действителността, с този свят, с живота на отделните човешки същества (да отбележим например правото на човека да се стреми към щастие). Това означава, че благото не може да бъде отделено от бенефициентите, че хората не трябва да бъдат смятани за взаимозаменими, и че никой човек или група не могат да се опитват да постигнат полза за едни на цената на жертвоприношението на други.

Свободният пазар представлява социалното приложение на обективната теория за ценностите. Тъй като благата трябва да бъдат открити от човешкия разум, хората трябва да са свободни да ги откриват – да мислят, да изучават, да придават на знанието си физическа форма, да предлагат продуктите си за търговия, да ги преценяват и да избират, били те материални блага или идеи, къшей хляб или философски трактат. Тъй като ценността се установява контекстуално, всеки човек трябва да преценява сам за себе си, в контекста на своето собствено знание, цели и интереси. Тъй като ценносттта се определя от естеството на реалността, именно реалността е тази, която служи като основен арбитър: ако преценката на отделния човек е вярна, възнаграждението е негово, ако тя е погрешна, той е жертва сам на себе си.

Богатството на Америка не беше създадено посредством жерви на обществото в името на “общото благо”, а от продуктивния гений на свободни хора, които преследваха своите собствени интереси и се стремяха да натрупат своето собствено богатство. Те не принуждаваха народа да гладува, за да плати за индустриализацията на Америка. С всяко едно научно откритие или технологично достижение те даваха на хората по-добра работа, по-високи заплати и по-евтини стоки – и така цялата страна се придвижваше напред и печелеше, без да изстрада всяка една стъпка от пътя.

Не правете обаче грешката да сменяте местата на причина и следствие: просперирането на страната стана възможно точно поради факта, че то не беше насилствено наложено на никого като морално задължение или дълг; това беше само последствие; причината беше правото на отделния човек да преследва своето собствено благо. Именно това право – а не неговите последствия, представлява моралната обосновка на капитализма.