През 19ти век Томас Карлайл нарича икономическата дисциплина „лоша наука”. Сигурно това е и началото на спора наука ли е всъщност икономиката. В едната крайност са тези, който защитават тезата, че икономиката е наука както всички останали със своя методология и уникална система за изучаване на закономерности, докато други отхвърлят напълно подобно твърдение. Мнозинството от студентите по икономика намират предмета скучен и изпълнен с теории и формули, които са отделени от реалността. Без да се счита за търсене на компромисен вариант, истината за това наука ли е икономиката е някъде по средата – икономиката е научна дисциплина, която се основава на няколко прости правила, в основата на които се намира принципа на рационалния личен интерес, който Адам Смит описва като „невидимата ръка”. Оттук произлиза и разбирането, че всъщност икономиката е дисциплина, която си поставя за цел да обясни човешкото действие в условията на алтернативен избор и търси закономерности в човешкото поведение.

При условие, че икономическата дисциплина е предмет, който е сравнително труден за дефинирине ролята на икономистите е особено важна за определяне на посоката на развитие и анализиране на фактите от действителността. По този повод френският икономист от 19-и век Фредерик Бастиа казва, че единствената разлика между лошия икономист и добрия икономист е,че лошия се ограничава до видимия ефект, докато добрия икономист взема под внимание всички ефекти, както тези които са видими, така и тези които са предвидими.

От експертна гледна точка икономистите със сигурност се стремят към една и съща цел - висок икономически растеж и просперитет, но се разминават, по начина по който искат да постигнат поставената цел. Все още се срещат икономисти, които твърдят, че колкотото повече харчи правителството, толкова е по-голям икономическият растеж, както и че е необходима държавна политика на протекционизъм на местната индустрия, съчетана с политика на стимулиране на износа.

Подобен род изказвания са продукт на разбирания, все още властващи сред определени икономисти, че богатството, най-общо казано,се състои от пари, и че силна икономика е тази, която има положително търговско салдо.

Икономическата реалност и практика опровергава категорично и двете твърдения. Първо парите само по себе си не могат да бъдат богатство, защото в крайна сметка те не са стока и сами по себе нямат никаква стойност. Всъщност парите представляват изрязани в правилна форма хартийки с отпечатани снимки на известни исторически личности или туристически обекти. Истинската стойност на парите си проличава единствено когато те бъдат разменени за реални стоки и услуги. Курсът, по който става тази размяна (с други думи цената на стоките и услугите), пряко зависи от броя на парите в обръщение. Ако в един момент внезапно се „инжектират” пари на пазара, това неминуемо ще доведе до промяна нагоре на разменния курс на стоките и услугите.

Оттук може да се направи извода, че парите са всъщност средство за инвестиции, когато се употребяват в началния стадий на производство, или средство за потребление на стоки и услуги.

Това е и преходното стъпало към второто твърдение, че богатите държави са достигнали високо ниво на икономическо развитие и могат да си позволят свободен пазар, докато по-слабо развитите страни се нуждаят от протекционизъм на местното производство и насърчаване на износа. Подобна заблуда произтича от разбирането, че поддържането на търговски дефицит е изключително опасно нещо и трябва да се избегне на всяка цена, включително и с държавна намеса. Всъщност тук е мястото да се направи едно елементарно сравнение, при което всяко домакинство може да се разглежда като умален модел на националната икономика.

Всяко домакинство си набавя хранителни продукти, дрехи, обувки, мебели, електроника, медицински услуги и други, за което заплаща определена цена. По начина, по който се изчислява търговското салдо в национален мащаб, това означава, че всяко домакинство живее в условия на търговски дефицит с магазините за хранителни стоки, дрехи, обувки, ресторанти, барове, медицински заведения и други.

Това е така по простата причина, че хората употребяват техните продукти, докато магазините например потребяват услугите на техните контрагенти само в единични случаи. Разбира се, самото твърдение, че всички стоки и услуги, които всяко едно домакинство потребява, биха могли да бъдат произведени в рамките на домакинството, звучи безумно в днешни дни, макар че е било практика само до преди няколко десетилетия. Би могло да бъде практика и сега, ако подобна форма на потребителско самозадоволяване не беше твърде скъпа и страшно неефективна. Всеки човек специализира в определени сфери и в конкуренция с останалите продава знанията и уменията си на трудовия пазар срещу определена цена. Това е децентрализирана форма на икономическия процес, в които решенията и действията се вземат от няколко милиона индивида.

Според Нобеловият лауреат за 2008 Пол Кругман децентрализираният процес на разпределение чрез пазара е силно ефективен. Икономическите модели сочат, че в условията на пазарна икономика пазарите работят толкова добре, че е невъзможно да бъдат подобрени. Пак според него международната търговия в отсъствието на протекционизъм и насърчаване на износа ще е най-ефективна, ако се остави в ръцете на децентрализирания пазарен механизъм.

В началото стана дума за двата вида икономисти и начина, по които се развива икономическата наука. Истината е, че икономиката не е идеологическа дисциплина и се подчинява единствено на логиката и здравия разум. Практиката показва по неоспорим начин, че икономиката всъщност представлява съвкупност от действията на милиони индивиди, които са ръководени от своите неповторими предпочитания и собствени интереси.