Това е глава 29 от книгата на Кен Скуланд "Приключенията на Джонатан Гълибъл: една одисея в света на совобдния пазар" - Издателска къща МаК, София,2009 - http://mak-books.eu/index.php?page=shop.product_details&flypage=flypage....

Дворецът на Лордовете имаше повече стаи и коридори от някой лабиринт. Джонатан започва да надушва нещо вкусно – кафе и прясно изпечен хляб! Той последва аромата по един коридор и влезе в една голяма зала за събрания, където стояха няколко възрастни мъже и жени, които спореха и гневно размахваха юмруци. Някои държаха ръцете на други, които тихо плачеха.

– Какво става? – попита Джонатан, като забеляза огромна кошница в средата на залата. Тя стигаше почти до тавана. – Защо сте толкова ядосани?

Повечето от старците не му обърнаха внимание и продължиха да се вайкат и да се оплакват един на друг. Но един човек със сериозно лице бавно стана и се приближи до Джонатан.

– Този арогантен Лорд – изръмжа той, – отново ни излъга! Измами ни!

– Какво е направил? – попита Джонатан.

– Преди много години – отбеляза саркастично старецът, – Върховният Лорд Понци ни показа една величествена схема, която не би позволила никой никога да не остане гладен на стари години. Звучи добре, нали?

Джонатан кимна в съгласие.

– Да, и всички ние точно това си мислехме. Ах! – изстена той ядосано. – Под заплахата от смъртно наказание всички освен този върховен и могъщ Карло Понци и неговият Съвет, получи заповед да носи всяка седмица хлябове в тази гигантска кошница. Наричат я Осигурителна Кошница. Хората, които достигнат възраст от шестдесет и пет години и се пенсионират, могат да започнат да вземат хлябове от Осигурителната Кошница.

– Значи всеки трябваше да носи хлябове, освен Лорд Понци и неговият Съвет? – повтори Джонатан.

– Да, за тях имаше специални грижи – отговори старецът. – Трябваше да оставяме допълнителна част от нашия хляб в отделна кошница, специално запазена за тях. Сега вече знам защо са искали тяхната да е отделно.

– Сигурно е добре да имаш сигурен хляб на старини – каза Джонатан.

– Именно това си мислехме и ние. Изглеждаше такава чудесна идея, защото винаги ще има хляб да нахраним възрастните. Тъй като всички можехме да разчитаме на великата Осигурителна Кошница, повече от нас престанаха да спестяват хляб за бъдещето. Решихме, че няма нужда да се грижим за семейството си или за близките си, тъй като Съветът ще се погрижи за всички.

Раменете му хлътнаха, като че ли върху тях падна товара на един цял живот. Старият човек огледа групата от слаби възрастни хора. Той посочи към друг възрастен господин, който седеше наблизо.

– Един ден моят приятел Алън наблюдаваше как хората слагат и вземат хляб от голямата кошница. Алън изчисли, че Осигурителната Кошница скоро ще бъде празна. Той беше счетоводител едно време. Е, Алън вдигна тревога. – Алън закима с трепереща глава.

– Отидохме право при кошницата и се качихме, за да погледнем вътре. Е, бяха нужни известни усилия, но ние не сме толкова слаби и слепи, както си мислят някои от тези младите Лордове. И така, погледнахме, и открихме, че кошницата с храна е почти празна. Тази новина предизвика голяма врява. Още тогава на място казахме на онзи Върховен Лорд Понци, че или ще направи нещо веднага, или ще му одерем кожата на следващите избори!

– Сигурно доста се е изплашил – каза Джонатан.
– Изплашил? Никога не съм виждал някой да е толкова притеснен. Той знае, че можем да създадем голям смут, когато се ядосаме. Първо предложи да даде на възрастните дори повече хляб, започвайки точно преди следващите избори. Щял да вземе повече хляб от младите работници, веднага след изборите. Но младите работници прозряха неговата схема и също се ядосаха. Младите работници казаха, че искат да имат хляб и то сега. Казаха, че техните собствени килери защитават хляба от плесен и плъхове много по-добре от голямата кошница на Съвета. И че не вярват на Лордовете, че ще запазят хляба докато младите се пенсионират.

– И какво направи той? – попита Джонатан.

– Този Понци винаги знае как да се извърти. Каза, че всеки трябва да чака още пет години докато стане на седемдесет, преди да започне да взема хляб от кошницата. Е, това разгневи онези, които са близо до пенсиониране, които очакваха да започнат да вземат хляб на шестдесет и петгодишна възраст, както им беше обещано. Накрая Понци излезе с една блестяща нова идея.

– Точно навреме! – възкликна Джонатан.

– Точно навреме за изборите. Понци обеща всичко на всички! Ще дава повече на възрастните и ще взема по-малко от младите. Идеалното! Обещай повече за по-малко, и всеки ще е щастлив!

Старият човек замълча, за да види дали Джонатан ще отгатне какво е станало.

– Хитростта е в това, че с всяка година хлябовете ще стават все по-малки. Ето това е. Хлябовете ще станат толкова малки, че ще можем да изядем на едно ядене стотици хлябове . . . и пак ще останем гладни.

– Проклети мошеници! – избухна Алън. – Когато и тези хлябове се смалят, ще ни накарат да ядем снимки на хлябове!

Превод: Божидар Маринов