Възмущението, което днес много хора изразяват, щом само чуят думата ”печалба”, показва колко малко се разбира съществената функция на печалбите в икономиката. За да я разберем по-добре, ще се върнем на предмета, вече обсъден в ХV глава (за ценовата система), и ще го погледнем от друг ъгъл.

Всъщност печалбите не заемат голям дял в нашата икономика. Ще илюстрираме това с няколко числа. Чистият доход на регистрираните предприятия през 15-те години от 1929 до 1943 средно не достига и 5% от националния доход. Корпоративните печалби за петте години от 1956 до 1960, като се приспаднат данъците, средно са под 6% от националния доход. Корпоративните печалби за петте години 1971 - 1975, като се приспаднат данъците, също са средно под 6% от националния доход (въпреки че поради твърде малката предвидена поправка за инфлацията те вероятно са и надценени). И все пак измежду всички видове доходи печалбите будят най-много лоши чувства. Многозначително е, че има дума “печалбар”, заклеймяваща онези, които уж трупат прекомерни печалби, а няма дума ”заплатар”, нито пък ”загубар”. А всъщност усреднената печалба на собственик на бръснарница може да бъде много по-малка не само от заплатата на кинозвезда или директор на стоманодобивно дружество, а дори и от средната заплата на квалифициран работник.

Темата се забулва от всевъзможни грешки и пропуски при анализа на фактите. Общата печалба на Дженерал Моторс, най-голямото индустриално дружество в света, се разглежда не като изключителна, а като типична. Малцина са запознати със “смъртността” на фирмите. Хората не знаят, че (ако цитираме изследванията на Временния национален икономически комитет) ”ако в бизнеса се запазят условията, които сочи усредненият опит от последните петдесет години, то около седем от всеки десет бакалници, които се откриват днес, ще оцелеят и през втората си година, а само четири от десетте могат да очакват да празнуват четвъртата си годишнина”. Хората не знаят, че според статистиката за подоходния данък през всяка година от 1930 до 1938 броят на дружествата със загуба е надхвърлял броя на тези с печалба.

Какви стойности средно достига печалбата?

Обикновено на този въпрос се отговаря, като се цитират такива числа, каквито дадох в началото на тази глава - че корпоративните печалби средно се равняват на по-малко от 6% от националния доход, - или като се посочи, че средните печалби на всички производителни дружества, като се приспаднат данъците, са под 5 цента на долар от продажбите. (За петте години от 1971 до 1975 например числото беше само 4.6 цента.) Но тези официални данни, макар че са далеч под разпространените схващания за размера на печалбите, се отнасят само за регистрираните дружества, като са използвани традиционните счетоводни методи. Не е правена надеждна оценка, която да вземе предвид всички видове дейности, частния бизнес извън регистрираните дружества, както и достатъчен брой добри и лоши години. Но някои изтъкнати икономисти вярват, че за дълъг период, след като се вземат предвид всички загуби, минимална ”безрискова” лихва върху вложения капитал и се включи ”разумно” заплащане на труда на хората, които въртят собствен бизнес, - няма да остане никаква чиста печалба и може дори да е налице загуба. Това съвсем не се дължи на човеколюбиви намерения на предприемачите (те са хора, които се захващат с бизнес заради собствения интерес), а на склонността им поради оптимизъм и самоувереност да се впускат в рисковани начинания, които не успяват и често дори не биха могли да успеят .

Във всеки случай е ясно, че всеки, който влага капитал в рисково предприятие, приема опасност не само да не получи дивиденти, а и да загуби цялата си главница. В миналото възможността за големи печалби в определени фирми или отрасли е примамвала хората да поемат такъв сериозен риск. Но ако печалбите бъдат ограничени до най-много, да кажем, 10% или някакво подобно число, а рискът да загубиш целия си капитал остава, какви ще бъдат последиците за стимула да се печели и оттам за заетостта и производството? Данъкът върху свръхпечалбите през Втората световна война показа до каква степен тези ограничения, дори за кратък период, могат да подкопаят производствената ефективност.

Но днес държавната политика почти навсякъде се основава на вярата, че производството все ще си продължава, независимо колко му се пречи. Държавната политика на фиксирани цени все още е една от най-големите опасности за световното производство. Тя не само спира производството на все повече и повече стоки, като го прави икономически неизгодно, а и в дългосрочен план пречи да се установи равновесие на производството в съответствие с действителното потребителско търсене. Когато икономиката е свободна, търсенето действа така, че някои производствени сектори правят т. нар. от някои държавни чиновници ”прекомерни”, ”неоправдани” и дори ”осъдителни” печалби. Но самият този факт само кара всяка фирма в този сектор да разшири производството си до крайност и да реинвестира печалбите си в нови машини и наемане на нови работници. Освен това той привлича нови инвеститори и производители от най-различни места, докато производството в този сектор нарасне достатъчно, за да задоволи търсенето, и печалбите там отново паднат до общото средно равнище (или под него).

В свободната икономика, в която заплатите, разходите и цените са оставени напълно на конкурентния пазар, изгледите за печалба определят какви стоки ще се произвеждат и в какви количества - и какви стоки няма изобщо да се произвеждат. Ако дадена стока не носи печалба, това е знак, че вложените в нея труд и капитал се използват неправилно: стойността на ресурсите, използвани за производството, надхвърля стойността на самия продукт.

Накратко, една от функциите на печалбата е да насочва производствените фактори така, че да приведе произведените количества от хиляди различни стоки в съответствие с търсенето. Никой бюрократ, дори и най-блестящият, не може да реши този проблем по свое усмотрение. Свободните цени и свободните печалби ще увеличат производството максимално и ще запълнят всеки недостиг по-бързо от която и да е друга система. Изкуствено фиксираните цени и изкуствено ограничените печалби могат само да удължат недостига и да намалят производството и заетостта.

И последно, функцията на печалбите е да упражняват постоянен и неотслабващ натиск върху ръководителя на всяко конкурентно производство, за да въвежда нови мерки за икономия и ефективност, без значение до какво равнище те вече са били издигнати. В добрите години той ще го прави, за да увеличи печалбите си още повече, в обичайните години - за да не изостане от конкурентите си, а в лошите години - за да оцелее. Печалбата може не само да се смъкне до нулата, а и бързо да се превърне в загуба, затова капиталистите не забравят опасността от крах и полагат повече усилия, отколкото биха положили просто за да подобрят положението си.

Противно на разпространеното мнение печалбите се постигат не чрез вдигане на цените, а чрез въвеждане на мерки за икономия и ефективност, които намаляват производствените разходи. Рядко се случва в един отрасъл всяка фирма да има печалба (и това никога не е задълго освен при наличие на монопол). За дадена стока или услуга всички фирми са принудени да искат еднаква цена. Който се опита да надуе цената, ще остане без купувачи. Ето защо най-големите печалби отиват във фирмите, които са постигнали най-ниски производствени разходи. Те се разрастват за сметка на неефективните фирми с по-високи разходи. Така потребителите и цялото общество се облагодетелстват.

Накратко, печалбите, произлизайки от отношението между разходи и заплати, ни показват не само кои стоки е най-изгодно да произвеждаме, а и кои са най-изгодните начини да ги произвеждаме. Тези въпроси стоят не само пред капиталистическата система, а и пред социалистическата; на тях трябва да даде отговор всяка икономическа система, която можем да си представим; и за огромното мнозинство от произвежданите стоки и услуги отговорите, които дават печалбите и загубите в условията на конкурентно свободно предприемачество, са несравнимо по-добри от отговорите, които могат да се получат чрез който и да е друг метод.

Аз наблегнах на насоката към намаляване на производствените разходи, понеже тази функция на печалбите и загубите като че ли се разбира най-малко. Разбира се, по-голяма печалба получава не само човекът, който произвежда капан за мишки по-ефективно от конкурентите си, а и човекът, който произвежда по-добър капан за мишки. Но тази функция на печалбата - да възнаграждава и насърчава доброто качество и изобретателността - винаги се е признавала.

Превод: Майя Маркова