Денят на Европа, 9 май, е вече установен ежегоден ритуал по размисъл за миналото и бъдещото на една от най-странните и успешни организации в света, Европейския съюз. Европейското първо десетилетие на новия век започна с увереността на победител, който описва своя триумф в собствена конституция и завършва с пълзящо и трудно обратимо усещане за олекване, за трудно обратим регрес в един свят с неочакван, нарушен сценарий. Първата карта на глобализацията имаше Европа в своя център.

Посткризисният свят изтегля тежестта на развитие почти необратимо на изток и докато различните кътчета от него вече излизат от глобалното сътресение, Европа продължава да се оглежда несигурно и не може да събере смелост за решителна крачка.

Сегашната ситуация се илюстрира чудесно от германо-гръцката драма около еврото. Едната страна все повече мисли как да се оправя в новия свят и се опитва да нагоди ЕС към това усилие, докато другата стои заклещена в отминала епоха и ритуално се саморазрушава. Бъдещето на Европа ще зависи много от постигането на някакъв работещ компромис между тези две нагласи.

Актуалният Лисабонски договор затвори дебата за институциите, но отвори нов кръг от междуинституционални битки. Най-настървен в момента е Европейският парламент, който живее с ясното съзнание, че постоянно трупа правомощия и сила. Сега той използва влиянието си върху бюджета и назначенията в новата външна служба на Съюза, за да изкопчи максимално ползи за себе си. Друга битка се води между Европейския съвет, начело с неговия президент Ван Ромпой, и Европейската комисия по темата за последствията от кризата с еврото и бъдещата икономическа политика на съюза. Тихият белгиец надлежно направи работна група по въпроса, но Барозу го изненада с инициативата си да подготви бързо собствени предложения. Те ще бъдат на масата в средата на май и много преди хората на Ван Ромпой да са готови със своите предложения. Подобни борби бяха очаквани, но техният мащаб и хъс изненадват, най-малкото защото идват след годините на убеждаване, че единственото, което не достига на Европа, е ясна и работеща структура. Сега се оказва, че страхът от ускорена маргинализация на континента в динамичния глобален свят не е достатъчен, за да остави встрани поне част от ненужните боричкания за власт. Големият въпрос в момента е докога ще продължи този процес на наместване и дали в крайна сметка ще се появи работещо съгласие за това какво трябва да прави „старият континент” оттук нататък. Досега подобни усилия виждаме главно по време на кризи, но динамизираният свят просто изисква друго темпо.

Един от големите европейски въпроси е откъде ще идва икономическият растеж през идните десетилетия. Преди глобалната криза изглеждаше, че деиндустриализацията не е драма за никого, на всеки затворен завод се откриваха 10 малки фирми, които да поемат работата по създаване на благоденствие. Всички бяха вече свикнали с формулата: 10-ина процента земеделие, 20-ина процента индустрия и останалото услуги. Първото носи сигурност, второто гордост, третото приходи и бъдеще. Сега тази формула изглежда наивна и неустойчива и обществената подкрепа за нея изчезва. По-силните и богати правителства вече говорят и прилагат нови индустриални политики и си избират нови индустрии – фаворити, към които да насочат и без това намаляващите публични средства. Европа постепенно губи и иновационна инерция. Липсата на подкрепа за предприемачеството и недостатъчно динамичните пазари я правят по-ленива, особено на фона на нахъсаните нови азиатски тигри. Както списание „Икономист” напомни наскоро, Китай е вече страната, от която излизат най-много регистрирани патенти. Западът е свикнал с мисълта, че повечето неща, които използва, ще се правят някъде далеч от него. Но идеята, че той започва да губи водещото си място на иноватор и генератор на нови и печеливши идеи, ще бъде равносилна на шок. Едно е просто да внасяш сравнително евтини продукти, съвсем друго е да загубиш водачеството в тяхното изобретяване. В момента европейската икономика е по-скоро затрупана с въпроси, държавите умуват какво да променят и какво да запазят в новата ситуация, кое да оставят за ЕС и кое да свършат сами.

В същото време сегашните проблеми на стария континент ще се задълбочат, ако той остане с дълбоко сбърканата идея, че пазарът е този, който му донесе сегашната криза. Изкушението в тази посока е много голямо и нагласите за повече регулация, повече държава се засилват, макар да не станахме свидетели на политически триумф на левицата в годините от началото на глобалната криза. Сега предстои да се извърви обратен път, след като се случиха различните банкови национализации, пакети за стимули, средства за социална защита и т.н. Засилената конкуренция на втората вълна на глобализацията изисква работещи пазари и предприемаческа революция на стария континент. Голямо изкушение в момента е и това държавата да започне да селектира новите двигатели на растеж, както се случва със „зелената икономика”. Историческият опит обаче показва, че старите европейски икономики обичат да си защитават индустриите, когато те израстват, и да ги „пускат” да играят свободно, когато са зрели. Много вероятно е това да се случи и този път. Държавният дълг в много от страните членки също ще виси като дамоклев меч над амбициите на идните правителства. Засилената конкуренция на многополюсния свят ще доведе и до нови серии от реформи вътре в тях, като най-болезнена ще бъде тази за пенсионната реформа. Удобните и щедри държави на благоденствието от 50-те и 60-те години на миналия век ще продължат да се разпадат, а контурите на техните наследници не са още на хоризонта.

Кризата с еврото отваря вратата и за друга голяма тема. Доскоро взаимната обвързаност на страните членки бе любима тема на бюрократичния еврооптимизъм. В него всички виждаха реалната основа на модерна Европа: общи учебници, смесени бракове, всякакви сътрудничества между различни институции, хора, работещи в други държави, и т.н. Наистина това е една от силните страни на европейския процес и тя допълва усилията на елитите в годините след войната. Но сегашната еврокриза показва много ясно реалната дълбочина на тази взаимна зависимост и политическите елити изглеждат изненадани и стреснати. Германската загриженост за това какво ще се случи с еврозоната се корени не просто в цената на спасителните планове за Гърция, а в цената на евентуален спасителен план за самата Германия, ако целият южен фланг на еврозоната тръгне надолу. Политиците нямат никакво желание да правят тази зависимост ясно видима за общественото мнение и все още са много по-склонни да оставят разразяването на миникултурни войни, както сега се случи с Германия и Гърция. Но рано или късно рисковете от взаимната зависимост ще станат обществен факт и гражданите ще реагират спрямо нея. Ако сегашните турбуленции са някакъв индикатор, този отговор ще е по-скоро евроскептичен.
Появата на нов ред удря в сърцето и една друга европейска реалност. Прословутата й „мека сила” винаги е стояла в основата на нейния статут. С появата и постепенната легитимация на поредица други модели за развитие и региони с нарастваща относителна важност, европейската привлекателност избледнява. Последното десетилетие на миналия век беше белязано от рефрена „всеки иска да бъде като Европа”. Или поне самата тя си мислеше така и намираше бляскави доказателства за това в бясната надпревара за членство на еманципираните бивши държави от съветския блок. Нейната привлекателност като модел, култура, история бе превърната в успешна геополитическа стока на един доста ненаселен пазар. ХХІ век обаче донесе друга реалност и в нея Европа е „отново в историята” и отново трябва да се състезава и убеждава. Дори в смятани за отдавна „спечелени” за нейния чар територии като страните на разпаднала се Югославия европейският консенсус ще бъде тестван през идното десетилетие. Едва кретащата политика на разширяване кара все по-голяма част от местните политици да се замислят дали не трябва да станат по-възприемчиви към настоятелните покани за все по-тясно сътрудничество със страни като Русия, Турция, Китай.

Първите стъпки на Европа в променения неоглобален свят не са сигурни и тя прилича повече на затъващ кораб, отколкото на уверен и добре ориентиран играч. За да влезе истински в това ново време, тя трябва да се раздели с много илюзии за света около себе си и за самата себе си. Съвременният динамичен глобален свят може и да е продукт на Запада, но това далеч не означава, че той ще бъде негов едноличен лидер. Дори добре защитената претенция за авторство няма да гарантира на „стария континент” спокойно плаване в сложното за навигация пространство около нас. Преди повече от половин век европейците взеха ключовото решение да споделят част от своя суверенитет, за да направят войната невъзможна, и успяха. Сега те са изправени пред ново предизвикателство и трябва спешно да намерят успешна формула, с която да влязат истински в ХХІ век. Впечатляващото наследство обаче няма да бъде достатъчно за тази задача.