Това е свидетелството на д-р T.Дж.Роджърс,
президент и главен изпълнителен директор (CEO)на Cypress Semiconductor Corporation - Сан Хосе, Калифорния, пред Комисията по Технологии, околна среда и авиация на американския Конгрес - 1993 г.

Благодаря ви за възможността да говоря пред Комисията по технологии, околна среда и овиация. Аз съм тук по покана на председателя Уолкър и малцинството (Републиканци). Преди две години говорих пред Комисията по Технологии и Конкурентност по покана на Председателя Валентин и мнозинството (Демократи). Оценявам взаимния интерес на двата "лагера" относно свободните пазари и технологичното развитие.

В дясната си ръка държа комуникационен чип за данни, създаден от Cypress Semiconductor. Наричаме го HotLink. Способен е да пренесе информация по жица, или по оптичен кабел със скорост 330 милиона бита в секунда. В лявата си ръка държа 4196-битова памет с произволен достъп (SRAM) създадена от Cypress. Тя е способна да записва и чете данни за 3 нано-секунди - горе долу времето, за което светлината изминава 1 метър. Това е най-бързата памет от вида си, която никоя друга фирма в света не може да представи. Нашия HotLink чип без съмнение ще бъде част от всяка комуникационна мрежа създадена в Съединените щати - и то в голям мащаб. Нашия супер-бърз SRAM в момента се използва и в традиционните суперкомпютри.

Тук също имам модул от Cypress, съдържащ 2 мощни SPARC процесора от вида които се използват - по 500 наведнъж - в мощни паралелни компютри, създавани от компанията Thinking Machines, в Cambridge, Massachusetts. Thinking Machines е конкурент на MasPar, една от компаниите, чийто Главен Изпълнителен Директор също изказва убежденията си днес тук.

С прости думи, Cypress създава комуникационни чипове за пренос на данни, използвани в електронни шини, чипове памет за супер-компютри, и микро-процесорни модули за мощни паралелни компютри. Ние ще имаме голяма изгода от доларите на данъкоплатците, които се наливат чрез различни технологични проекти, одобрени от администрацията на Клинтън. За мен ще бъде лесно да поддържам тези проекти. Мога да говоря една минута за нашите продукти, още няколко да дискутирам чудесата на базовите технологии, още няколко минути за сериозния риск, който срещаме в лицето на другите държави, особено от правителствено финансираните японци и европейци, и накрая бих могъл да помоля за помощ -за да спасим американските високи технологии.

Но аз съм тук, за да кажа, че тези субсидии ще наранят моята компания и нашата индустрия. Защо? Защото те представляват вид икономика, известна като "обложи-и-изхарчи" (tax-and-spend economics) - икономика, която е известна като провал. Аз не искам подаяния. Жените и мъжете от нашата компания не желаят подаяния. И ако Конгресът иска да помогне на американските високи технологии, подаянията са грешният път, по който би могло да се тръгне - особено ако те са финансирани от увеличени данъци за хората и корпорациите.

Предмет на днешната ми реч е Високо Производителния Компютърен Акт от 1991 година. Невъзможно е да се отделят високо-производителните копютърни технологии от по-обхватната програма за технологиите на Клинтън. Също е невъзможно да се отдели технологичната програма на Клинтън от още по-обхватната икономическа програма на Администрацията. Затова ще започна с представянето на моята гледна точка за подхода на Администрацията към икономическата и технологична политика. След това ще посоча конкретни проблеми пред развитието на високите технологии. Ще завърша с някои конкретни предложения за засилването на лидерството на Америка в технологиите.

ПЪРВО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ ЗА ПРОГРАМАТА НА КЛИНТЪН: ЕДИНОДУШНА ПОДКРЕПА ОТ СИЛИКОНОВАТА ДОЛИНА

Нека започна, като поправя едно сериозно (въпреки, че е доста изгодно политически) схващане. Администрацията иска да ни накара да повярваме, че бизнес-лидерите от Силиконовата долина стоят единодушно зад програмата й. Снимката на Джон Скъли, Главен Изпълнителен Директор на Apple Computer, който стои зад Първата дама и аплодира the State of the Union беше широко разпространявана от Белия Дом и неговите сътрудници. Джон Скъли и аз сме приятели и съседи. Живеем в един и същи малък град на хълмовете над университета Станфорд в Силиконовата Долина. Но по този въпрос сме на хиляди мили разстояние.

Всъщност, аз съм тук днес в силна опозиция на икономическата програма на Администрацията като цяло и в частност срещу големите разходни програми относно технологиите. Аз не съм сам. През последните седмици, при подготовката за моето изявление, кореспондирах с директори, основатели и управители на десет високо технологични компании. Нито един от тях не се съгласи с мнението, че правилният път за подобряване на технологичното развитие на Америка е да се увеличат индивидуалните и корпоративни данъци, за да се финансират правителствени супер-програми - дори и тези програми да облагодетелстват техните компании. Ще ви кажа десет мнения изразени през изминалата седмица:

Скот МакНийли, Главен Изпълнителен Директор на Sun Microsystems, най-големият американски производител на компютърни работни станции: "В сегашния икономически климат предложеното увеличение на данъците не спомага за растежа на работни места, бизнес-инвестиции и глобална конкурентност. По-скоро ограничава приходите, което ще предизвика продължавашо увеличаване на безработицата."

Джо Земке, Главен Изпълнителен Директор, Amdahl Corporation, най-големият производител в Америка на IBM plug-compatible mainframes(супер-компютри): "Дали са захарни субсидии или 'инвестиции' във високи технологии, програмата на Клинтън има една логика: изтичане на долари от хората и корпорациите и пренасочването им чрез процес, който е ужасно неефективен - процес, който не отговаря на пазарните изисквания, а на бюрократичните империи и политически вземания. Тази употреба на парите на данъкоплатците винаги е обезпокоителна, но да увеличаваш разходите в момент когато сме изправени преди исторически дефицит, е безотговорно. Като високо-технологичен директор, който се изправя пред проблемите на икономическия пазар всеки ден, аз виждам високо-технологичните субсидии като най-пресен пример за индустрия, която се реди на опашка, за да бъде хранена от общественото гърло. Може да има няколко избрани печеливши, но мнозинството и данъкоплатците губят."

Дон Валентин, рисков капиталист, основател и директор на Apple Computer, в момента директор на пет компании, включително $600-million Cisco Systems: "Не смятайте, че Pepsi-Cola момчето (Джон Скъли) говори от името на Силиконовата долина. Нямаме нужда от претенденти, които да говорят вместо нас. Ние имаме визионери, които са редки, важни, и създават. На Вашингтон казвам, моля, не ни помагайте. Светът на технологиите е сложен, бързо променящ се, неструктуриран и процъфтява, когато хората са оставени на свобода да бъдат различни, съзидателни и неподчинени. Идете да помагате на руснаците. Те са технологична страна от Третия свят. Идете да помагате на хора, които знаят как работят държавните фондове, и които искат да им се помага. Но моля, не помагайте на нас! Всеки който си мисли, че увеличениета на данъците ще намали безработицата, не разбира какъв е проблемът."

Уилф Кориган, Главен Изпълнителен Директор, LSI Logic, най-големия производител в Америка на Gate Arrays: "Аз съм силен поддръжник на индустриалната политика, но намаляването на данъците е най-добрата политика, която може да имаме. Би трябвало да балансираме бюджета като намаляваме разходите, и ако това означава, че не можем да заделим пари за високо-технологични програми, окей. Ако богатите хора се облагат повече, те ще прекарват повече време в мислене как да намалят данъците си, и по-малко време в създаване на блага."

Финис Конър, основател и директор, Conner Peripherals, главният производител на дискови компютърни устройства в Силиконовата долина : "Предложената от Президента Клинтън програма ще увеличи корпоративния данък в Америка с 2 процента. Ние мислим, че тази стратегия ще ускори изнасянето на работа от USA към други държави (offshore). Има много страни, които ще приветстват тези работни места с отворени обятия- и ще предложат данъчни облекчения вместо данъчни увеличения. Разработването на технологии и продукти включва рискове и награди. Правителството не трябва да спекулира с парите на данъкоплатците относно това кои от тези рискове ще бъдат печеливши и кои-губещи."

Гил Амелио, CEO, National Semiconductor, $1.6 милиардна компания: "Тази данъчна политика окуражава и подпомага класовото благополучие. Днес 5-те процента най-високо платени хора, плащат 44% от всички данъци - и ако програмата на г-н Клинтън бъде одобрена, този процент ще се увеличи още, защото програмата му е базирана на 'политиката на завистта'. Той иска да накаже с високи данъци американците, които са успешни - това са хората, от които се нуждаем, за да се възроди икономиката ни."

Пиер Ламонд, рисков капиталист, основател на National Semiconductor: "Всеки долар, взет от индивидуалните инвестиции и корпоративните научни разработки, ще отслаби американските високо-технологични компании."

Л.Дж.Севин, рисков капиталист, бивш директор на Convex, и настоящ на Cyrix - производител на чипове: "Компаниите, за които Администрацията твърди, че са имали безплатно 'возене', произведоха всички работни места и износ. И така нареченото 'безплатно возене' е докарало на правителството възстановяване на всяка инвестиция, умножена по 10. Като че ли според администрацията всички пари които не са взети като данъци, са подарък за корпорациите."

Джон Адлер, CEO, Adaptec, $300-million производител на компоненти и софтуер за компютърнатаът Клинтън предложи 2:1 цел за намаляване на дефицита. Сега съм дълбоко обезпокоен относно посоката на преместване от намаляне на дефицита, към по-големи правителствени разходи. Аз не одобрявам увеличаване на правителствените разходи - дори и те да се наричат инвестиция, дори и да са насочени към високите технологии."

Роджър Емерик, CEO, Lam Research, водещ производител на полупроводниково оборудване: "Високи инвестиции в наука и разработка (R&D) и в построяването на световно конкурентно производство позволиха на Lam Research да спечели глобален дял от пазара и да създаде 350 работни места през изминалата година. Повишаването на данъците, без допълнително силно инвестиране в наука и разработване, ще намали нашата възможност да откриваме нови работни места в бъдеще."

Тези коментари представляват само част от скорошните ми разговори с лидери в Силиконовата Долина. Така че нека да сме наясно, докато оценяваме програмата на Президента: Силиконовата долина не стои като едно цяло зад тази tax-and-spend политика. По-скоро обратното е вярно.

ВТОРО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ ЗА ПРОГРАМАТА НА КЛИНТЪН: ПОГЛЪЩАНЕТО НА ИЗЛИШЪЦИТЕ ОТ '80-ТЕ' Е ДОБРА ПОЛИТИКА

Има второ опасно погрешно мнение относно икономическата програма на Президента. То също така служи много добре политически. Всъщност, то е игра, стара колкото и самата политика: разделяй и владей, или, както казава Джил Амелио, да проповядваш 'политиката на завистта'. Да - Белият дом казва на американския народ - ние планираме да увеличим разходите със стотици милиарди долари. Но ние смятаме да направим това за 'Вас'. Дори още по-добре - "те", лошите, ще платят за това.

Лошите, разбира се, са успешните хора и печелившите корпорации. През цялата кампания миналата есен, и през първите два месеца на новата Администрация, ние слушахме неспиращи приказки относно компании, които по думите на секретар по труда Робърт Рейх, са получили безплатно 'возене' през 80-те, или както Президента се изрази в доклада си, който последва неговия State of The Union, тежестта на икономическата му програма ще падне върху "тези, които са спечелили най-много от неравномерния просперитет през последното десетилетие".

Някак си ние никога не можем да видим лошите. Те никога не са в стаята, когато се дискутират увеличения на данъците. Вместо това, политически служители предлагат карикатури - изображения на Майкъл Милкен и Иван Боески, мамещи инвеститорите с милиарди долари. Кой не би искал да увеличи данъците за такива "излишъци на 80-те"?

Затова моля да ми позволите да се представя отново: аз съм излишък от 80-те. Като собственик на Cypress, аз съм един от хората, които по думите на Президента, "са спечелили най-много от неравномерния (нечестен) просперитет на последното десетилетие." Аз станах хартиен милионер през 80-те, умножено по 8 всъщност.

Как спечелих? Стартирах компания в Силиконовата долина. Аз придобих капитал в тази компания, когато тя имаше един служител (мен) и един използван компютър. Аз работих в тази компания едно десетилетие - по 16 часа на ден, 6 дни в седмицата - за да и помогна да стигне там, където е днес.

И къде е тя? През десетгодишната си история, Cypress е създала повече от $1 милиард чиста печалба, направила е повече от $160 милиарда приходи, от които сме платили $60 милиона данъци, създала е 1500 работни места, за които е платила почти $500 милиона, на които нашите служители са платили допълнително около $150 милиона данъци. Имаме износ за ~ $300 милиона. Имаме капитализация на акциите си $500 милиона свързани с нашите акционери и служители, всички от които, имат акции от нашата компания.

Ако това е 'излишък от 80-те', нека да имаме повече! Като предприемач, аз не би трябвало да се извинявам за успеха си и този на моята компания. Аз съм засегнат от разделителната риторика на Администрацията. Когато дискутираме ползите от повишаването на данъците, нека да не говорим с абстракции. Нека говорим за това кой плаща тези данъци и въздействието от повишаването им върху тези хора и компании.

Аз не искам симпатии. Но аз искам да изложа клатещите се основи зад логиката на Административната програма. Аз съм прост човек. Затова аз все още държа по-голямата част от богатството си като дял в Cypress. Какво правя с това богатство? Инвестирам го. Всъщност, инвестирах го точно в тези компании, в които администрацията иска да налива данъкоплатски субсидии - най-добрите в света компании за полупроводници, биотехнологии, софтуер, мрежи, науки за околната среда, и здравеопазаване.

Прикачил съм към тезата си, списък със 99 компании, в които имам инвестиции чрез участието ми в три рисково-капиталови дружества. 19 от тези компании са иноватори и лидери във високо-скоростните комуникации - истински компании, правещи истински компоненти за съществуващите днес 'супер-магистрални-шини-за-данни'. Други компании са иноватори в областта на високо-производителните компютри, включително MasPar.

Всеки долар в повече, който Вашингтон иска да вземе от мен, идва директно от инвестициите ми в тези компании. Аз не мога да си продам къщатата или колата, или да намаля разходите си за храна. Но ще бъда принуден да инвестирам по-малко. В крайна сметка парите, с които ще платя по-високите данъци, трябва да дойдат отнякъде. По същество администрацията казва, че взимайки моите пари чрез по-високи данъци и 'инвестирайки' ги в субсидии, тя ще направи по-добри инвестиции - повече работни места и богатство, от дружествата за рисков капитал, чрез които аз инвестирам в компании най-добрите компании в Япония и Европа. Тази логика не се подчинява на здрав разум. Вярва ли някой, че Вашингтон инвестира по-ефективно във високите технологии от свободния пазар?

Предният месец президентът Клинтън и вицепрезидентът Гор посетиха Silicon Graphics, една от великите нови компютърни компании в Силиконовата Долина. Те бяха изумени от това което видяха, и декларираха силното си желание да направят "повече успешни компании като Silicon Graphics."

Аз имам акции във Silicon Graphics. Тя съществува, защото стотици институции и хора като мен - излишъци от 80-те - влагат парите си в компанията чрез рисков капитал. Вашингтон не може да създаде повече компании като Silicon Graphics. Начинът да бъдат създадени повече такива компании, е да се оставят знаещите инвеститори, управлявайки парите си чрез рискови капиталисти от световна класа , да се опитат да намерят правилните компании, с правилните технологии в правилното време. Дори тези рискови капиталисти не са винаги прави. Но със сигурност те са прави по-често от Вашингтон.

Планът на Клинтън също увеличава данъците на Cypress като корпорация. Да предположим, че корпоративният данък на Cypress се увеличи догодина с $1 милион. Като CEO, моят единствен избор е да взема тези пари от изследванията и разработката - кръвта на организацията. Отново, нека да бъдем ясни относно логиката: увеличение от $1 милион долара означава, че Cypress ще назначи десет Ph.D. (докторанта) специалиста по-малко, отколкото иначе - специалисти, които биха работили върху високо-производителни чипове за супер-магистрали-за-данни и суперкомпютри.

ТРЕТО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ ЗА ПРОГРАМАТА НА КЛИНТЪН: ПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ СУБСИДИИ ЕФЕКТИВНО ПРОИЗВЕЖДАТ ТЕХНОЛОГИИ

Трето погрешно мнение относно програмата на Клинтън ни води директно до високите технологии, високо-производителните компютри и политически именованите "електронни супер-магистрали-за-данни". Това погрешно схващане е по-скоро идеологическо, отколкото политическо - но то е не по-малко опасно. То е твърдението, че най-добрият начин за добрите идеи да се превърнат в реалност на пазара, е правителството да ги субсидира. Може да има, при определени ограничени обстоятелства, справедливо място за правителството като участник във високите технологии. Но администрацията иска да направи правителството главен участник - съпроводено с мелодията на десетки милиарди долари.

Вървели сме по този път и преди. През 1960-те имахме правителство, което хвърли много пари, за да реши социалните проблеми. Не проработи. В края на 80-те, при президента Буш, имахме правителство, което хвърли пари в много от посоките, в които сега предлага програмата на Клинтън. Не проработи; донесе ни оскъден 1% процентов растеж за четири години. През 90-те имаме правителство, което иска да хвърли дори повече пари за същото нещо. Няма да проработи.

От чисто икономическа гледна точка е грешка да се дискутира ерата "Рейган-Буш". Както и неправителственият Cato Institute посочва, дори независимите "bean-counters" (бизнес мениджъри, които се интересуват само от пари), биха си извадили заключение, че администрацията на Буш се отклони от консерватизма на администрацията на Рейгън, и че администрацията на Клинтън отива още по-далеч в тази посока, която започна Буш. "Рейгън-Рейгън" и "Буш-Клинтон" са приближават повече до икономическата реалност.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ: СЛУЧАЯТ СЪС СВОБОДНИТЕ ПАЗАРИ

Какво работи? Утаеното, неконтролирано, понякога болезнено меле на свободния пазар. Не е красиво, не е чисто, но то направи Съединените щати най-силната технологична държава в света.

Да вземем моите лични инвестиции. Чрез рисково-капиталовите дружества с които работя, аз съм инвестирал в компанията на Джеф Калб, MasPar, производител на мощни паралелни суперкомпютри. От друга страна, рисковият капиталист Джон Доер от Kleiner Perkins Caufield & Buyers, друга компания, чрез която инвестирам, вярва че, конвенционалните (не-паралелни) суперкомпютри залязват. Неговото мнение е: "Суперкомпютърната индустрия се срива под тежестта си. Това не е конкурентен начин да се решат проблемите. Защо да инвестираме в умиращи пазари?"

Надявам се Джеф Калб да успее със MasPar. Но със сигурност има доста риск в уравнението за тази инвестиция. Най-доброто място да се разбере и изчисти този риск е свободният пазар, с динамични моментални решения и действия - не с правителствени програми, които често отнемат толкова време, за да приключат, колкото време отнема за основни технологии да излезнат от употреба.

Администрацията не е сама във вярването си, че Вашингтон се справя по-добре от свободните пазари. Преди няколко седмици Масачузетският представител Едуард Маркей, който председателства Подкомисията по телекомуникации и финанси, участва във важна конференция за компютърните технологии. Първо той се оплака, че индустрията не лобира достатъчно. Преполагам, че тези компютърни директори са прекарвали прекалено много време в къщи, стартирайки компании, създавайки продукти, навлизайки на нови пазари, създавайки богатства и възможности. (Коментарът на представителя Маркей ме накара да си спомня и изменя малко една фраза от Виетнам: "Какво, ако те дадат субсидии и никой не отиде?")

Представителя Маркей продължи да подканя директорите да отделят специално внимание на супер-магистралите за данни. Неговите аргументи: "Това е твърде важно, за да бъде оставено в невидимите ръце на свободните пазари." Аз бях изумен. Този социално-икономически експеримент беше пробван веднъж - от 1917 до 1989 - и се провали. Кои правителствено-спонсорирано технологични постижения би сравнил представителя Маркей, с богатствата, генерирани от "невидимата ръка"?

Днес, в индустрия след индустрия - полупроводникови чипове, компютри, биотехнологии - американските компании са водещи в света или са забележителни конукрентни на Япония и Европа. Защо ние изпхреварваме нашите съперници? Защото разчитахме на Дарвиновото състезание - невидимата ръка - докато Япония и Европа разчитат на правителствени цели и субсидии.

Помислете за Япония. Само преди няколко години Америка беше в паника относно огромни японски правителствени изследователски програми в High-Definition телевизия (HDTV). Днес всеки може да се съгласи, че усилието на Япония беше мулти-милиардно цопване, и че Америка ги надмина - благодарение на заплетените, некоординирани иновации на много частни компании. Преди пет години ние живеехме в страх от японския проект за пето поколение компютри. "Tron" щеше да върви, да говори и да изяде нашият обяд. Днес всеки може да се съгласи, че то също беше провал, и че американските компютърни производители продължават да увеличват глобалното си лидерство.

Или да помислим за Европа. Изумително, но ние все още имаме "експерти", които желаят да пресъздадем (емулираме) Европейската супа от технологични консорциуми като JESSI - техния еквивален в Америка е чип-консорциума Sematech. JESSI наля милиарди в европейската полупроводникова индустрия. Те "рационализираха" индустрията, като разпределиха определени части от пазара на определени компании. Siemens стана DRAM компанията на Европа - и оттогава тя излезе от бизнеса. Philips стана SRAM компанията на Европа - и оттогава излезе от този бизнес.

След като по невнимание отслаби своята чип-индустрия, Европа наложи 14% мито за внос на чипове - следващата логична стъпка на една отчаяна правителствена политика. Митото за внос имаше точно ефектът, който може да се очаква: то повиши цените на компонентите за европейската компютърна индустрия и я обрече на изчезване. Днес няма европейска чип-индустрия или компютърна индустрия - благодарение на правителствените програми като JESSI. Европейските данъкоплатци дадоха част от доходите си, за да заличат две ключови индустрии. Ние не можем да си позволим да повтаряме такива провалящи се експерименти.

Индустриалната политика обича да проповядва няколко много известни случая като успешни истории. Нека разгледаме две от тях. Първата е Airbus. Вярно е, че европейските правителства пристрастно субсидираха техния самолетен производител и спечелиха голям дял в света. Но на каква цена? Европейските правителства похарчиха $26 милиарда за Airbus - за да създадът директно 40 000 работни места. Това излиза на около $650 000 за работно място. Националната рисково-капиталова асоциация изчисли, че рисково-капиталови стартиращи компании генерират едно работно място средно за $45 800. Ако Airbus е пример за най-доброто от индустриалната политика, чудно ли е , че Европа страда от хронична безработица?

SEMATECH: ЕДИН ЛОШ ПРИМЕР

Следващата псевдо "успешна история" е тук при нас. Стана модерно да се говори за Sematech, производствения консорциум за чипове, като триумф на индустриалната политика. Но тя не е. Аз съм бил викан във Вашингтон три пъти през последните няколко години, за да изразя лично мнение относно консорциума и неговите предложения за засилване на американската чип индустрия. Всеки път съм споделял, че повечето американски производители на полупроводникови чипове са иноватори и са здравословни, че Вашингтон не трябва да приравнява борбата на няколко гигантски компании от 80-те с богатствата на цялата индустрия.

Какво се случи? Америка отново е лидер в полупроводниците. През всяка от последните три години Америка печели обратно пазарни дялове в Япония. През 1992 г. нашия световен дял всъщност задмина японския за първи път от десет години насам.

Сега Sematech води публична кампания, за да спечели кредит и да се завърне. Това е абсурдно искане. Вярно е, че Вашингтон изхарчи $1 милиард от парите на данъкоплатците за благоденствието на Sematech. Вярно е, че американската полупроводникова индустрия е във възход. Обаче не е вярно, че едното има връзка с другото.

Американската полупроводникова индустрия възвърна лидерството си, защото многото създадени компании от ново-поколение през 80-те - поколение от което Cypress е само един пример - създават иновативни нови поколения чипове, нови бизнес модели за това как да се състезават, и нови нива на ефективност. С две думи, ние сме по-добри в иновациите от Япония. Америка си върна лидерството, и защото гигантските компании от нашата индустрия - като Intel и Motorola - осъзнаха, че трябва да се адаптират или да излязат от бизнеса. Те се адаптираха и сега водят света.

Да вземем Intel. През средата на 80-те Intel губеше пари и беше в криза. През 1992 г. Intel стана най-голямата и печеливша компания за чипове в света. Страх ме е да си представя какво би се случило, ако срещна CEO-то на Intel, Анди Груув, на коктейл, и му кажа, "Радвам се, че Sematech спаси вашата компания и превърна Intel от губещ в победител. Мисля, че трябва да благодарите на Чичо Сам." Разбира се, забележителните иновации на Intel в микропроцесорната архитектура, заедно със отказа на Top-Level мениджмънта да приемат отпадащия статус, и многото усилена работа на хиляди мъже и жени, позволиха на Intel да вземе лидерството.

Sematech допринесе малко за завръщането на Америка в чиповете - но това, с което е допринесла, не струва $500 милиона пари на данъкоплатци . Всъщност, понякога тези пари са контра-продуктивни. През 80-те и началото на 90-те, Sematech изхарчи такива пари, за да разработи оборудване за изключителното използване на неговите членове. Така парите на хората, взети за да помогнат на американската полупроводникова индустрия, бяха използвани, за да навредят на 90% от американските производители на чипове, които не бяха членове на консорциума Sematech - навредиха на индустрията,която искаха да подпомогнат.

Уилям Спенсър, новият президент на Sematech, изчисти най-лошите злоупотреби. Но това което Sematech връща срещу парите на данъкоплатците все още е много малко. Преди пет години, когато беше създаден, Sematech включваше само 14 гигантски компании от стотици Аамерикански полу-проводникови компании. Миналата година две от членуващите компании (двете най-предприемчиви компании, LSI Logic и Micron Technology) напуснаха консорциума. За още две компании се знае, че смятат да напуснат. Простият урок: безмилостно състезание и иновативност с бързи крачки спаси американската чип индустрия - не субсидиите на данъкоплатеца.

Със сигурност това не е изненада. Животът в Силиконовата долина е ежедневен спринт; правителството пълзи. Вярва ли някой от нас, че Вашингтон може да играе решаваща роля в толкова сложниобласти като полу-проводниците, високо-производителните компютри и електронните супер-магистрали-за-данни?

Помислете за момент относно реалностите на живота в Cypress и тогава го екстраполирайте към чип индустрията и Силиконовата долина като цяло. Нашата компания има 150 дизайнера на продукти. Имаме 70 технолози. Продаваме повече от 1500 продукта. В момента работим по 50 нови продукта - от високо-скоростни компютърни памети до комуникационни чипове за данни. С моя технологичен и мениджърски опит, аз работя по 16 часа на ден, за да стоя на върха на тази организация.

Cypress е само една $250-милионна компания в $50 милиардната полупроводникова индустрия. Така че ако вземете детайлите, които току що ви описах, и ги умножите по 200, ще придобиете усещане за сложността на чип индустрията. Ако вземете това ниво на сложност и го умножите по още 10 или повече, ще получите сложността на Силиконовата долина. Как изобщо е възможно правителството да се надява, че може да се справи с детайлите на Силиконовата долина? Как може правителството дори да знае кои са играчите през която и да е седмица, камо ли да избере печеливши и губещи?

Сега помислете за момент за нещо по-малко сложно: тютюна. Днес американското правителство харчи десетки милиони долари чрез Office of Surgeon General, за да предупреди американците за опасностите от тютюнопушенето. В същото време, чрез заемни гаранции и директни помощи от Департамента на земеделието, то харчи десетки милиони долари, за да субсидира производителите на тютюн. Ако правителството не може да реши дали да обезсърчава пушенето или да го субсидира - и ако харчи парите на данъкоплатците, за да прави и двете - как може то да гради последователна политика относно технологични избори в области толкова сложни като оптични влакна, безжични комуникации или високо-производителни компютри? Ако то не може няколко десетилетия да взме рационално решение относно тютюна, как може да взема печеливши решения в Силиконовата долина, където играта се променя ежеседмично?

TAX-AND-SPEND, УСУКАНО ВЪВ ВИСОКИ ТЕХНОЛОГИИ

Как тогава аз оценявам мулти-милиардната програма на Администрацията? Просто казано, това е класически провалена tax-and-spend икономика с новооблечено палто и нов жаргон. Програмите за мостове и тунели "pork-barrel" програми в които правителството харчи много пари, за да направи добро впечатление на хората в даден район), се заменят свисоко технологични pork-barrel програми - но това е pork-barrel, едно и също е.

Искам да бъда честен. Администрацията започва да насочва правителството към високо-технологични визии - развитие, спрямо което съм благосклонен. Аз със сигурност споделям нейния ентусиазъм за една Америка, в която компютрите и комуникациите пренасят данни и видео в компаниите, училищата и дори в домовете. Но защо Администрацията иска да похарчи милиарди долари на данъкоплатците, за да субсидира технологични програми, които свободният пазар ще плати, без да похарчи и един цент на данъкоплатеца?

Например Администрацията предлага големи разходи за проекти, за да ускори развитието на супер-магистралите за данни. Технологичният план на Администрацията предлага съвсем малко важни детайли относно тези проекти. Но детайлите, които споменава, изясняват: всичко в програмата вече е направено и платено от дружества за рисков капитал и се разработва от иновативни частни компании, много от които аз лично поддържам.

Множество конкурентни магистрали заданни се разработват всеки ден от компании в Съединените щати. Предприемачите се състезават да разработят нови мрежови системи, нови софтуерни интерфейси, нови услуги. Джил Амелио, чийто коментар цитирах по-рано, беше главен директор на Rockwell, преди да се присъедини към National Semiconductor. Джил сподели, че неговият отдел в Rockwell е създал хардуера, за да се инсталират 23 милиона мили фибро-оптични кабели!

MCI, AT&T и Sprint вече имат три независими, от бряг-до-бряг, фибро-базирани мрежи. Истинския проблем е разширяването на тези мрежи към домовете. Има място за правителството в това, но то не е да харчи милиарди долари на данъкоплатците в области, които частният сектор желае да финансира. Ролята на правителството е да разчисти тресавищата от бюрокрация и регулации, които пречат на частните компани да реализират "последната миля" на мрежите до дома.

Например:

1. Регионалните компании на Bell с радост ще инсталират фибро-оптики от голямата си мрежа към домовете. Но те не могат да направят това заради регулации, които правят огромни рисково-капиталови инвестиции икономически неизгодни.

2. Кабелните оператори вече за закачени към 60% от американските домове. Те също биха могли да се свържат със съществуващите супер-магистрали заданни, но не могат заради регулации, които ги обявяват за "естествени монополисти" и ги ограничават до телевизионен и филмов бизнес.

3. Големите супер-магистрали също биха могли да бъдат закачени за домовете чрез безжични мрежи. Но необходимите честоти са под контрола на Федералната комисия по комуникациите.

Вашингтон няма нужда да помага, като харчи милиарди долари за супер-магистрали. Тези магистрали ще достигнат до домовете безплатно, ако правителството пречи по-малко - ако оправи регулаторните закони и се махне от пътя. Дори BRIE (Berkeley Roundtable on the Internationl Economy), либералната организация, от която дойде Лаура Тайсон, оглавила Съвета на икономическите консултанти на Президента, се съгласява, че една централизирана супер-магистрала за данни - по техни думи, "която може да пее, да танцува, да прави кафе, включваща всичко мрежа" - не е начинът, по който компютрите и комуникациите ще достигнат до в къщи. Това, от което имаме нужда от Вашингтон, е смислени правила и усещане за границите на правителствения активизъм.

Същата логика важи и за високо-производителните компютри. Залязващата картина на супер-компютърен Вашингтон остава вързана със Студената Ввойна: гигантски машини, финансирани от Министерството на отбраната, направени да проектират атомни бойни глави и да следят хиляди идващи ракети. Но Студената война свърши. И ние може да сме в началото на края на ерата на високо-производителните супер-компютри, поне както ги познаваме днес. Видяхме ограниченията на гигантските "сметачни машини" от типа на тези, които правеше Саймън Крей. Ние виждаме навлизането на по-малки машини, мащабно паралелни машини, машини с нови архитектури, направени с идея за по-лесна разработка, отколкото за по-мощно изчисляване на числа.

Накратко, високо-производителната компютърна индустрия навлиза в период на коренна промяна. Това е точно времето, когато рисковите капиталисти са най-ефективни в определянето на нови посоки и финансиране на нови играчи. Тежката ръка на изобретателността на Вашингтон по-скоро забавя промените, отколкото да ги насърчава. Рисковият капиталист Л.Дж.Севин, бившия директор на Convex, го казва най-добре: "Супер-компютърния пазар се променя драматично, защото същността на технологията се променя. Единственото, което може да направи правителството, е да застане на пътя на тази промяна - с катастрофални резултати."

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ОТ МИНАЛОТО: ПРИЛИВът ПОВДИГА ВСИЧКИ ЛОДКИ (ОБЩОТО ПОДОБРЯВАНЕ НА ИКОНОМИКА ОБЛАГОДЕТЕЛСТВА ВСИЧКИ УЧАСТНИЦИ В НЕЯ)

Стига толкова за това какво не трябва да се прави. Позволете ми да предложа няколко конструктивни алтернативи. Моля да ми простите, че нямам подходяща, 5-точкова програма за подобряване икономическото лидерство на Америка. Всъщност аз не вярвам в такива програми, защото съм разбрал от опит заплетеността, непредвидимостта и резките промени на високо-технологичните пазари. Както се опитах да покажа, добронамерените индустриални политики обикновено вредят, въпреки че техните архитекти искат да помогнат.

Вашингтон би трябвало да стои настрани от сложността на високо-технологичните пазари - без значение дали става въпрос за "супер-магистрали за данни", високо-производителни компютри или качествено производство. Вместо това би трябвало да се фокусира върху инфраструктурата на състезанието - върху тези фактори от производството, които помагат на всички компании по равно. ПрезидентЪТ Кенеди го каза най-добре: "Една вълна повдига всички лодки".

Членовете на администрацията на КлинтЪн обичат да държат речи относно инфраструктурата: рушащи се пътища, падащи мостове, остарели релси, дори и супер-магистрали за данни. Но истинската заплаха за икономическото бъдеще на нашата страна е състоянието на нашата финансова инфраструктура - оскъдната наличност на достъпен капитал на разумна цена, от който успешните компании се нуждаят, за да градят своите производствени мускули и да създават нови работни места. Ако Вашингтон предприеме политика, която цели да намали и да държи на ниско ниво цената на капитала и увеличи времевите хоризонти на инвеститорите, това ще допринесе истински за предприемчивостта и напредъка на Америка през 90-те.

Вашингтон може да предприеме две стъпки, за да възстанови нашата финансова инфраструктура. След години на най-безотговорно финансово поведение в Американската история, федералното правителство трябва сериозно да се заеме с намаляването на прахосническите разходи. И трябва да се заеме бързо.

Администрацията на Клинтън се хвали с предложеното си намаление на разходите и персонала в Белия Дом. Но това дори не е започнало да се доближава до драматичните съкращения, от които имаме нужда. Може да вземете всеки вестник, който и да е ден от седмицата и да прочетете за болезнените усилия на гигантски компании - General Motors, IBM, Sears - да намалят разходите, да оптимизират излишъците и да намалят сметките си. Boeing наскоро обяви, че възнамерява да съкрати 20% от работниците си - а Boeing е компания от световна класа по всеки стандарт. Моята компания, с решение което беше много болезнено за мен, наскоро съкрати 20% от работниците си, за да станем по-ефективни - и ние сме започнали като една от "най-тънките" и ефективни чип компании в Америка.

Как тогава, при тези жертви, може администрацията да тръби плановете си да съкрати 100 000 федерални работни места през следващите 4 години - по-малко от 5% от работната ръка от над 2 милиона? Администрацията очаква ли, че ще повярваме, че ако компания като Boeing може да се справи с 20% по-малко хора, Департаментът по земеделието не може да оцелее, ако не съкрати поне 25%? Няма нужда да споменавам отговорничката на земеделската станция във Fairfield, Connecticut, която каза в Wall Street Journal, че търси "един" клиент на царевични субсидии!

Възможностите за съкращения отиват отвъд съкращаване на хора. Можем да прекараме часове, изброявайки прахоснически и ненужни програми - програми, които може да са били смислени преди 30-40 години, когато са били създадени, но които днес нямат никакъв смисъл. Можем да започнем с две от моите любими: федералната унифицирана субсидия за вълна, създадена през Втората световна война и по-късно разширена да включва "Мохер" овце; и вътрешният стратегически департамент за резерв за хелий (създаден през Втората световна война), който поддържа Америка запасена за следващата война с цепелини и въздушни балони за 120 милиона долара на година. Защо искаме още пари от американските пресирани хора и компании, когато безумия като това съществуват?

Аз вярвам, че има само един начин да се наложи истинска дисциплина за харченето: Конгресът трябва да направи балансирано бюджетно изменение и да одобри line-item вето. Нека да го кажа по-друг начин: никоя индустриална политика или национална инвестиционна стратегия, или търговско споразумение, без значение колко е брилянтно, няма да има подхранващия ефект върху Американското предприемачество, както разумна финансова политика, чрез драматични съкращения на разходите. Това е предпоставката за икономическо лидерство.

Вашингтон би трябвало да предприеме втора важна стъпка. Трябва да преструктурира данък печалба, да "наказва" краткосрочните спекулации и да окуражи дългосрочните инвестиции. Администрацията на Клинтън предложи скромно намаляване на данък печалба за много малките компании. Предложението е добър политически знак, но то не адресира истинските проблеми на истинските предприемачи.

Ние вече имаме доста рисково-капиталово финансиране за стартиращи компании. Няма нито един добър инженер в Силиконовата Долина, на който ще му/й бъдат отказани първите 10$ милиона, за да докаже правдоподобността и смисъла на нова технология или продукт. Проблемът започва на следващия етап , когато компанията се нуждае от вторите или третите 10$ милиона, за да построи завод и да направи истински производствени мускули. Това е времето, когато младите компании трябва да се обърнат към публичните капиталови пазари - или към богати чужди инвеститори, които искат да придобият ценни американски технологии на ниски пазарни цени. Това е мястото, където те изпитват най-сериозни затруднения. Най-добрият начин да се намалят тези затруднения е да се направи моментално реструктуриране на данък печалба.

За нещастие мнозинството американци са убедени, че всяко намаляване на данък печалба е нещо като подарък за богатите, за да станат още по-богати. Затова трябва да се увеличат данъците върху активи, които се държат по-малко от 6 месеца, като се наложи допълнително облагане върху стандартния данък печалба. Този данък ще бъде твърд спиращ фактор за непродуктивните спекулации. Това ще ни позволи да кажем, и то с право, че "изстискваме" богатите, или поне богатите, които подлагат крак, търгувайки на слухове и разбърквайки инвестициите във вреда на Американската икономика. Като възвращаемост на този увеличен данък за спекулациите, данъкът печалба за активи, които се задържат повече от 3 години, активи, които изграждат Америка, може да бъде почти премахнат. Активи, които се задържат между 6 месеца и 3 години да бъдат облагани, както се облагат и сега.

Това е. Програма за възстановяване на Америка чрез бързото и драматично намаляване на правителствените разходи, балансиран бюджет, и реструктуриране на капиталовия данък върху печалбата. Не е нещото, което би изглеждало радостно, особено с енергичните разговори напоследък за критични технологии, високо-скоростни комуникации и високо производителни компютри.

Бих искал да мога да предложа магически план, пълен с внушителни компютърни графики, които да хванат окото на Вашингтон и да върнат Америка отново в пътя. Но тези от нас, които се състезават всеки ден, разбират че има истинска граница относно потенциала на Вашингтон да допринесе към нашия успех - и безброй възможности за вреди и грешки.

Америка има много работа за вършене относно икономическите проблеми, които сами сме си създали - проблеми, чиито корени произлизат от неправилна финансова политика. Въпреки всичко икономическата битка на 90-те ще бъде спечелена в американските фабрики, лаборатории и офиси - не в залата на Конгреса или по коридорите на Търговския департамент. Това са добри новини. Американските предприемчиви компании имат мозъка, куража и желанието да побеждават и надминават най-доброто, което света може да предложи. Вашингтон може да ни помогне единствено, като създаде у нас увереност, че ще ни остави да се борим.

Превод: Любен Пенковски