Откъс от книгата "Democracy: The God that Failed: The Economics and Politics of Monarchy, Democracy, and Natural Order "(2001)

Мотивиран от фундаменталните теоретически прозрения на политическата икономия и политическата философия (етика), в това изследване аз предлагам ревизия на трите централни –и почти митични – вярвания и интерпретации, касаещи съвременната история.

В съгласие с първичните теоретически прозрения относно природата на частната собственост и владението срещу „обществената” собственост и администрация, и на фирмите срещу правителствата (или държавите), аз първо ревизирам преобладаващия възглед за традиционните наследствени монархии, за да направя една нетипично благоприятна интерпретация на монархията и на монархическия опит. Накратко, монархическото правителство е конструирано теоретически като частно-притежавано правителство, което на свой ред е обяснено като благоприятстващо ориентацията към бъдещето и предполага загриженост за стойностите на реалния основен капитал и икономическа калкулация от държавния ръководител. Второ, също толкова неортодоксално, но на базата на същия теоретически подход, представям демокрацията и демократическия опит в нехарактерна за тях неблагоприятна светлина. Демократичното правителство е конструирано като обществено-притежавано правителство, което обяснява ориентацията му към настоящия момент и отхвърлянето или пренебрегванего на най-важните ценности от страна на държавните ръководители. Затова интерпретирам прехода от монархия към демокрация като упадък на цивилизацията=

Още по-фундаментална и неортодоксална е предложената трета ревизия.

Въпреки сравнително благоприятния портрет на монархията, аз не съм монархист и това, което следва, не е защита на монархията. Позицията ми спрямо монархията е: ако трябва да има държава, дефинирана като агенция, която упражнява задължителен териториален монопол на окончателното вземане на решения (юрисдикция) и на данъчното облагане, икономически и етически е изгодно да изберем монархията пред демокрацията. Но тогава остава открит въпросът: дали държавата е необходима или не, т.е., дали съществува алтернатива и на двете: монархията и демокрацията?
Историята не може да даде отговор на този въпрос. „Опит” от контрафакти и алтернативи не може да има по презумпция; а всичко, което човек може да намери в съвременната история, поне що се отнася до развития Западен свят, е историята на държавите и етатизма. Само теорията може отново да даде отговор, защото теоретичните твърдения, както току-що беше илюстрирано, касаят необходимите факти и взаимоотношения; и те могат да се използват както за изключване на определени исторически твърдения и интерпретации като фалшиви или невъзможни, така и за включването на други неща като конструктивно възможни, дори ако никога не са били виждани или правени.

В пълен контраст с ортодоксалното мнение по този въпрос, първичната социална теория демонстрира – и ще бъде обяснено как го прави –, че никоя държава като току-що дефинираната не може да бъде оправдана нито икономически, нито етически. По-скоро всяка държава, без значение каква конституция има, изпитва икономически и етически дефицит. Всеки монополист, включително който и да е от вземащите окончателните решения, е „лош” от гледна точка на потребителите. Употребявам „монопол” в класическото му значение, като липса на свободен достъп до производството на специфичен продукт: само една агенция A може да произвежда X. Всеки подобен монополист е „лош” за потребителите, защото заради факта, че е защитен срещу потенциални нови конкуренти в областта на производство на стоката му, цената на неговия продукт ще бъде по-висока, а качеството по-ниско, отколкото ако нямаше монопол. Освен това, никой не би се съгласил на клауза, която би позволила на даден монополист да има последната дума, тоест да бъде финален арбитър и съдник при всеки казус на междуличностен конфликт, да определя едностранно (без съгласието на никого от замесените), цената, която трябва да се плаща за предоставяната от него услуга. Власт, която облага с данъци, е етически неприемлива. И действително, даден монополист с право на последна дума и с власт да облага с данъци, не само произвежда по-малко справедливост с по-ниско качество, но произвежда и повече „лоши неща”, т.е. несправедливост и агресия. Така че изборът между монархия и демокрация е избор между два дефектни социални порядъка. В действителност, съвременната история предлага обширна илюстрация на икономическите и етическите недостатъци на всички държави, без значение дали са монархически или демократични.

Нещо повече, същата социална теория демонстрира положително възможността да съществува алтернативен социален порядък, който не притежава икономическите и етически недостатъци на монархията и демокрацията (също както и на всяка друга форма на държавата). Възприетият тук термин за социална система без монопол и данъчно облагане е „естествен порядък”. Другите имена, използвани навсякъде другаде или от други за обозначаване на същото нещо, включват „подредена анархия,” „частно-собственически анархизъм,” „анархо-капитализъм,” „авто-правителство,” „общество на частното право”, и „чист капитализъм.

Логиката на един естествен порядък, където всеки ограничен ресурс е притежаван частно, където всяко предприятие се финансира от доброволно плащащи потребители или частни донори, и където достъпът до всеки вид производство, включително този на правосъдието, полицията и отбраната, е свободен, стои над и отвъд монархията и демокрацията. Тя е в пълен контраст с един естествен порядък, при който икономическите и етическите грешки на монархията изпъкват осезаемо, а тези на демокрацията са още по-големи, поради което историческата трансформация от монархия към демокрация е процес на упадък на цивилизацията. Логическият статус на естествения порядък като теоретически отговор на фундаменталния проблем на социалния порядък – как да се запази свободата, собствеността и преследването на щастието, поражда обширни дискусии върху изискванията за социална промяна и в частност върху радикалната трансформация от демокрация към естествен порядък.

Независимо от неортодоксалните интерпретации и заключения в насотящето изследване, използваните теории и теореми определено не са нови или неортодоксални. И действително, ако възприемем, както аз възприемам, че съществуват a priori социална теория и теореми, тогава трябва да очакваме, че по-голямата част от такова знание е стара, и че теоретическият прогрес е отчайващо муден. И случаят действително е такъв. Следователно, дори и заключенията ми да изглеждат радикални или крайни, като теоретик аз определено съм консерватор. Аз считам себе си за изразител на една интелектуална традиция, която се простира в миналото най-малко до испанските схоластици от шестнадесетото столетие, и която е намерила най-ясното си съвременно изражение в т.н. „Австрийска школа по икономика”: традицията на чистата социална теория, представена най-вече от Карл Менгер, Ойген фон Бьом-Баверк, Лудвиг фон Мизес и Мъри Н. Ротбард.

В началото отбелязах Австрия на Хабсбургите и Съединените Американски Щати като страните, асоцииращи се най-пълно със стария монархически режим и новата и съвременна демократично-републиканска ера. Тук ние се сблъскваме отново с Австрия на Хабсбургите и откриваме друга причина следващите изследвания да се наричат Един австрийски поглед върху американската ера. Сред множеството интелектуални и художествени традиции с произход Австрия от времето преди Първата световна война, Австрийската школа по икономика е считана за една от най-изтъкнатите. В резултат на разрушаването на Хабсбургската империя третото поколение на школата, предвождано от Лудвиг фон Мизес, беше изтръгнато от корен от Австрия и от европейския континент, и след емигрирането на Мизес в Ню Йорк през 1940 г., пренесено в Съединените щати. На австрийската социална теория предстоеше да се вкорени здраво в Америка най-вече поради трудовете на изключителния американски студент на Мизес – Мъри Н. Ротбард.

Следващите изследвания са писани от гледна точка на съвременната австрийска социална теория. Влиянието на Лудвиг фон Мизес и особено това на Мъри Ротбард е много осезаемо. Първичните теореми на политическата икономия и философия, които се използват тук за реконструиране на историята и предлагане на конструктивна алтернатива на демокрацията, са намерили своето най-задълбочено изследване в основните теоретични трудове на Мизес и Ротбард. Много от обсъжданите въпроси са били разработвани в приложните им трудове. Освен това, следващите изследвания застъпват, в традицията на Мизес и най-вече на Ротбард, една фундаментална и непреклонна анти-етатистка позиция в полза на частната собственост и свободната инициатива.

Въпреки това те претендират за оригиналност в две отношения. От една страна, те предлагат по-дълбоко разбиране на съвременната политическа история. В своите приложни трудове Мизес и Ротбард обсъждат повечето централни икономически и политически въпроси и събития на двайсетото столетие: социализъм срещу капитализъм, монополът срещу конкуренцията, частната срещу обществената собственост, производството и търговията срещу данъчното облагане, регулации и преразпределение, и т.н..; и двамата описват подробно бързия ръст на държавната власт през ХХ век и обясняват нейните вредни икономически и морални последици. Въпреки че и двамата са се доказали като изключително схватливи и прозорливи (особено в сравнение с техните емпирично-позитивистични опоненти), нито Мизес, нито Ротбард направиха систематичен опит за търсене на определена причина за западането на класическо-либералната мисъл и laissez-faire капитализма, и съпътстващото надигане на антикапиталистическите политически идеологии и етатизма през ХХ век.Те не считаха, че демокрацията е причина за това. Макар и да бяха наясно с нейните икономически и етически недостатъци, и Мизес, и Ротбард, имаха слабост към демокрацията и бяха склонни да разглеждат прехода от монархия към демокрация като прогрес. За сравнение аз ще обясня бързото нарастване на държавната власт през ХХ век, остро критикувано от Мизес и Ротбард, като систематичен резултат на демокрацията и демократична умствена нагласа, т.е. (погрешното) вярване в ефикасността и/или справедливостта на обществената собственост и на народния (на мнозинството) вот.

От друга страна, на базата на това по-дълбоко, „ревизионистко” разбиране на съвременната история, следващите изследвания предоставят и едно по-по-ясно и отчетливо разбиране на конструктивната алтернатива, противопоставяща се на демократическото status quo, т.е. един естествен порядък. Ще обясня подробно как даден естествен порядък функционира като социална система без държавна администрация и със свободно финансирани застрахователни агенции, служещи като конкурентни осигурители на закона и реда, като дискутирам подробно стратегическите въпроси, специално отделянията и приватизацията като първични носители и средства, чрез които да се преодолее демокрацията и да се установи един естествен порядък.