Много пъти съм чувал, че ранните християни са били практикували комунизъм. Всичко им е било общо и са разпределяли на всеки според нуждите. Чувал съм този аргумент и от православни попове, и от протестантски пастори. (Доста от тях така или иначе са си били агенти на комунистическата власт, така че не съм очаквал нещо повече.) Чувал съм го от икономисти, които дори не са чели Библията, само са дочули оттук-оттам за ранното християнство. Въобще, аргументът е доста разпространен, само дето никой не може да каже откъде е дошъл.

Има само един проблем с такъв аргумент: не е верен. Да, наистина в Библията пише “всичко им беше общо” и “раздаваше се на всекиго според колкото имаше нужда,” в книгата Деяния на апостолите 2 и 4 глава. Но от тези думи до твърдението “ранните християни са били комунисти” има много разстояние, и свидетелствата опровергават такова заключение.

Ще започнем с очевидното наблюдение, че не всяко общо притежаване или разпределяне на блага е комунизъм. Семейството очевидно е институция, в която собствеността е общо ползване на всички членове, и разпределянето е общо. Освен ако в семейството има вътрешни проблеми, нормално е членовете на семейството да допринасят за всички с работа и доходи. Храната се купува общо, както е в повечето семейства, и ресурсите се използват от всички без да има вътрешни “пазарни отношения” между членовете на семейството. Но това “обобществяване” на ресурсите не прави семейството форма на “комунизъм.” Точно обратното, всички комунистически мислители смятат традиционното семейство за заплаха за комунизма. Маркс и Енгелс го наричат “буржоазна институция”. Енгелс отделя специално внимание в "Произход на семейството, частната собственост и държавата", за да обясни как семейството всъщност увековечава частната собственост. Ленин призовава за разбиване на традиционното семейство, за да се унищожи “егоистичният дух.” По-късни марксисти също гледат на традиционното семейство като на пречка пред техните планове за движение към социализъм и комунизъм. Очевидно общата собственост и разпределение в семейството не е комунизъм.

Друг пример са фирмите и корпорациите. Това е самото определение за бизнес сдружение: няколко човека събират свои частни ресурси в едно общо цяло, за да постигнат определени икономически цели. Печалбите от такова начинание се разпределят централно по предварително определен механизъм. Такива са и корпорациите, които са огромни събирания на акционерен капитал от множество вложители; в края на годината печалбите се разпределят централно под формата на дивиденти. И все пак никой комунист няма да ви каже, че корпорациите са комунизъм. Ако бяха комунизъм, нямаше всяка комунистическа демонстрация в Европа да троши стъклата на Макдоналдс.

Общо ползване и разпределяне на ресурси може да се наблюдава и във всекидневието, понякога за ограничени периоди от време, понякога за постоянно. Когато няколко колеги решат да използват автомобила на единия от тях, за да пътуват до работа всеки ден, това е общо ползване на блага. Доброволни сдружения с идеална цел, съвместни излети и пътувания също са примери за “общо ползване.” Преселническите семейства в американския Запад са се събирали на големи кервани, за да ловуват заедно и да се защитават заедно срещу диви животни и индианци. Експедиции и морски пътувания също изискват споделяне на блага за участниците в тях, независимо кой колко е платил за пътуването. Манастири и благотворителни и религиозни институции също имат общо разпределяне. Дори ако вземем компания от приятели, събрали се да отпразнуват събитие, и там разпределянето на храната и питиетата е общо. Ако всяко общо нещо беше комунизъм, комунистите нямаше да има срещу какво да се борят.

Накратко, няма основание да наричаме комунизъм всяка обща собственост, общо ползване или общо разпределяне на ресурси. Комунизмът има съвсем конкретни характеристики и общата собственост е само една от тях. Ще ги разгледаме по-долу, а сега ще разгледаме конкретния случай, описан в Библията.

Описаният в Библията случай е строго ограничен до една църква и до един град – Ерусалим. Нямаме свидетелства за други такива случаи в Библията. Нямаме спомената никаква идеология и теология зад обобществяването на благата в тази църква. Напротив, Старият завет, на който е основана ранната църква (Новият още не е бил написан) е много категоричен относно предимствата на частната собственост и печалбата. Ранните християни са смятали себе си за истинските духовни наследници на Авраам – същият Авраам, който е бил “много богат с добитък, сребро и злато,” и същият Авраам, който се разделя с племенника си Лот, за да няма пререкания между слугите на двамата относно ползването на пасбищата. Поне две от Десетте заповеди конкретно защитават частната собственост; и множество от законите в Изход и Левит са насочени против измамите, кражбите и злоупотребите с частна собственост. Честният труд и печалбата са определяни като добродетели на много места в Стария завет. Исторически няма никаква традиция на обобществяване на ресурси в Израел (съвременните кибуци са плод на марксистки идеализъм, не равински учения).

В допълнение към това, нито една църква извън Ерусалим не практикува подобно обобществяване през І век. Частната собственост в ранната църква се смята за неприкосновена както от частни, така и от държавни посегателства. Неприкосновеността на частния дом е подчертана съвсем ясно от епископ Амвросий, когато казва на император Теодосий: “Нямаш никакво право да нахлуваш в дома на частен гражданин.” В други градове в империята християни стават и богати, и бедни, но разпределяне на имоти няма. В Рим до началото на ІІ век има повярвали много членове на императорското семейство, но отново обобществяване на собствеността няма.

Тогава какво е накарало християните в Ерусалим през І век да предприемат такова уникално начинание, което няма аналог нито в Стария завет, нито в църквите извън Ерусалим по тяхно време?

Отговорът е очевиден: Трябва да е имало някакво уникално събитие, което наложило техния “комунизъм,” или поне уникални очаквания за бъдещето.

И наистина, Ерусалим е бил уникален град в много отношения. Но за християните, които са знаели пророчеството, дадено от Христос относно Ерусалим в Матей 24 глава, той е бил още по-уникален – очаквало го е пълно унищожение в рамките на едно поколение след смъртта и възкресението на Исус Христос. Християните са знаели, че такова унищожение идва, че времето на мир и преуспяване на града е ограничено, че техният престой там е временен. Не са знаели кога точно ще стане, освен че няма да е след повече от 40 години (едно поколение) след последната проповед на Христос. (И наистина, разрушението на Ерусалим става 39 години по-късно.) Христос им е дал знаменията за това разрушение, казал им е какво да очакват, и ги е наставил да напуснат града веднага щом като видят тези знамения.

В своята "Юдейска история", когато говори за последните дни на Ерусалим, Йосиф Флавий потвърждава, че християните напускат града малко преди пристигането на римските легиони. Една по-ранна неуспешна обсада на Ерусалим, отблъсната от юдейските зилоти, дава на християните знамението, което те очакват. Юдеите подиграват християните за тяхното “предателство” и “страхливост.” Когато легионите на Тит пристигат, в града не е останал нито един християнин. Продължилата няколко месеца обсада завършва точно както Христос предсказва – с разрушаването на Храма, избиването на цялото население на града (повече от 1 милион души) и пълното му запустяване за няколко поколения напред.

Наистина, уникалното пророчество на Исус за Ерусалим, и уникалните събития във войната от 66-70 от Хр. са достатъчна причина хората, които са знаели предварително, да вземат уникални мерки.

И така, какво общо има пророчеството на Исус Христос относно Ерусалим с икономическите решения на ерусалимските християни?

То им е дало изпреварваща икономическа информация.
От пазарна гледна точка, във време на мир се вдига стойността на дългосрочните капиталови ресурси – земя, сгради, средства за производство. Хората не са особено загрижени за оцеляване ден за ден, храната е в изобилие, други потребителски стоки са в изобилие, следователно вниманието на разумните пазарни участници е насочено към придобиване на повече капиталови ресурси. Хората предпочитат да купуват къщи, имоти, ниви. Инвестират в бизнес, акции, други финансови инструменти. Тъй като хората могат да работят и да търгуват спокойно, има изобилие на потребителски стоки, следователно техните цени са ниски. Цените на капиталовите активи са високи.
Войната обикновено идва внезапно, и когато дойде, променя напълно икономическата ситуация. Несигурността намалява производството – никой не знае дали вложените ресурси ще могат да се възвърнат, ако не знае със сигурност изхода от войната. Голяма част от работната сила напуска работните места и отива на бойното поле. Поради липса на работна ръка има намален приток на суровини и следователно намалено производство на потребителски стоки.

Потреблението на храна е същото както и преди, но производството е намалено. Вече никой не се интересува къде ще живее, стига да има какво да яде. Цените на храните се вдигат, но цените на имотите спадат – няма достатъчно купувачи. Пък и кой би искал да купува къща, която може да бъде разрушена всеки момент? И кой би искал да купува нива, която може утре да попадне в ръцете на врага? За да може да оцелее, човек трябва да е запасен добре с храна и други дребни, но важни потребителски стоки – дрехи, сапун, лекарства, амуниции за личното оръжие и т.н. В допълнение на това, по време на война много важно предимство е мобилността – за да може да оцелее човек, е важно да избягва от опасността. Следователно трябва да може да събира достатъчно голяма стойност в малък обем, за да не му пречи в пътуванията; такава възможност дава златото или други форми на пари, чиято стойност не се губи. (Държавните книжни пари нямат такава способност.)

И така, какво би направил човек, който живее във време на мир, но знае, че идва война? Първо, разбира се, би продал имоти, акции, фирмени дялове, за да се освободи от активи, чиято стойност скоро ще спадне рязко. Би се освободил от всички дългосрочни икономически ангажименти, които е поел. Вероятно дори би теглил заеми от заемодатели, които не осъзнават, че парите не биха стрували много след известно време. Би обърнал част от насъбраните средства в злато и други скъпоценни метали, като склад на стойност. С останалите пари би си купил трайна храна, здрави дълготрайни дрехи и обувки, оръжия и амуниции, сапун и други. Би харчил много малко, колкото да не гладува, за да се приготви за времето, когато оцеляването ще е по-трудно.

Неговата икономическа дейност през останалото време на мир ще е съсредоточена върху продаване на това, което се харчи бързо – време и работни умения – в замяна на нещо, което може да се превърне моментално в дълготрайна стойност – пари, с които да закупи скъпоценни метали или припаси. Тоест, би станал наемен работник, за да получава заплата срещу труда си и да спестява тази заплата. Би “конвертирал” икономическата стойност на семейството в неща, които са малки, но с голяма стойност, които лесно могат да се носят в случай че семейството трябва да тръгне на път. (Например, може да продаде скъпата махагонова маса в трапезарията, за да купи евтина дъбова маса, и разликата да обърне в злато. Скъпа махагонова маса се носи много трудно при бягство от военни действия, и трудно се продава в условията на война.)

Такива действия биха били съвсем естествен здрав разум за човек, който има изпреварваща информация относно бъдещите събития и техните икономически последствия. Те не са задължително повлияни от някаква идеология, а просто от желанието за предпазване от трудностите, които идват.

Точно това са направили християните в Ерусалим. С една разлика: те са действали съвместно, а не индивидуално. Имали са изпреварваща информация за събитията, и са виждали икономическата възможност да запазят притежанията си от унищожение. Затова всеки от тях е направил разумното – продал е нивите и другите си дълготрайни активи, и е събрал получените пари в съвместна инвестиция с останалите християни. Те не са знаели колко време ще продължи мирът. Не са знаели кога ще дойде войната. Трябвало е да са готови да тръгнат всеки момент. През това време индивидуалното оцеляване е можело да стане проблематично, дори в условия на мир. Следователно са били необходими съвместни усилия. Но едно е ясно – събирането на парите на едно място не е било ръководено от някаква идеология на обобществяване, а от икономическата необходимост да оцелеят във времето преди започването на войната. Целите са били прагматични, и средствата са били прагматични. Нямало е принципно посвещение към идеята за обща собственост. Имало е конкретна ситуация, която е изисквала конкретни мерки.

Малко преди обсадата на Ерусалим християните, които напускат града, се разпръсват по останалите градове в Близкия изток. И вече не се чува нищо за обща собственост. Конкретната временна икономическа ситуация е преминала, и конкретните временни икономически мерки вече не са били необходими. Отново чуваме за обща собственост и общо разпределение на ресурси едва през V-VІ век в Европа, където манастири и мисии остават дълбоко в териториите, населени с варвари след оттеглянето на римските легиони. Друга критична ситуация, изискваща крайни икономически мерки.

Забележително е, че напълно в духа на капиталистическия волунтаризъм ерусалимските християни не са били принудени да участват в “корпорацията.” Думата “доброволно” е използвана два пъти, когато става въпрос за участие в общото разпределение. В Деяния 5 глава е описан случаят с Ананий и Сапфира, които продават нивата си, за да участват в общата собственост и разпределяне, но излъгват апостолите относно цената на нивата, за да запазят част от парите. Заради лъжата – именно заради лъжата, не заради запазването на парите – те са убити от Бога по свръхестествен начин. Но преди да умрат, апостол Петър задава на Ананий очевидния въпрос:"Анание, защо изпълни сатана сърцето ти, да излъжеш Светия Дух и да задържиш от цената на нивата? Догдето стоеше непродадена не беше ли твоя? И след като се продаде, не бяха ли парите в твоя власт? Защо си намислил това нещо в сърцето си? Не си излъгал човеци, но Бога".

Няма институция, която да принуждава кой да е от участниците да предава имота си за общо ползване. Няма манипулация чрез вина против богатите, че са богати, защото са ограбили бедните. Няма критики срещу частната собственост. Няма хайки от партийни активисти, които “експроприират експроприаторите.” Няма идеология относно предполагаем конфликт “между труда и капитала.” Няма идеология за бъдещ златен век, когато няма да има собственост. Нищо такова. Икономическото действие на общата собственост в ерусалимската църква си остава доброволно от самото начало до край. Смъртта на Ананий и Сапфира само показва, че правилата на корпоративно действие се спазват – не можеш да лъжеш съдружниците си. Некоректното поведение на съдружниците застрашава цялото предприятие, следователно измамниците се отстраняват от съдружието. Хората участват доброволно, и спазват правилата – което е самото сърце на капиталистическата икономическа система. Принудата се налага само когато правилата са нарушени.

Икономическото начинание на Ерусалимската църква дава превъзходни резултати за кратко време. То е било насочено именно към кратък период в бъдещето. Участниците може и да не са очаквали, че ще минат няколко десетилетия преди пророчеството да се сбъдне. До времето, когато апостол Павел става християнин и започва своите мисионерски пътувания из езическия свят, църквата в Ерусалим преживява икономически трудности. Това може да е по няколко причини. Възможно е липсата на капиталови активи да е довела до намалена производителност на участниците; все пак е трябвало сега да работят наемен труд при други собственици. Възможно е да са били дискриминирани поради вярата си и да са имали ограничен достъп до трудовия пазар. Наистина, виждаме, че няколко групи християни напускат Ерусалим още в ранните години, за да се разселят в Антиохия, Дамаск, Александрия и други градове извън Израел. Възможно е икономическата ситуация в империята да се е влошила като цяло в резултат от политиката на императорите от Тиберий до Нерон. Каквато и да е причината, християните в Ерусалим са останали без достатъчно средства за оцеляване много преди времето, в което трябва да напуснат.

Логичното действие през това време е било да напуснат още преди знаменията да се изявят. Но те остават. През това време апостол Павел отправя искания към църквите в езическите земи, които е основал при своите пътувания, да съберат помощи за ерусалимската църква. Защо помощи? Защо не е посъветвал Петър, Яков и другите апостоли просто да евакуират града предварително?

Имало е причина: Те е трябвало да останат там като свидетелство. Икономическата логика в този случай отстъпва на изискванията за евангелизиране. Наистина, в дълъг период от време корпоративният експеримент на ерусалимските християни дава лоши икономически плодове, но това за тях е само цената за постигане на по-висши цели.
Църквите извън Юдея реагират положително на призива на Павел за помощ. Според неговите думи, той събира “повече от предостатъчно.” Християните от другите църкви разбират важността от съществуването на църквата в Ерусалим до последния ден. Те са били готови да платят цената. Да не забравяме, помощите за ерусалимската църква идват от църкви, в които подобен корпоративен експеримент не е започван. В Галатия, Ахея, Тракия, Антиохия, Италия християните продължават своя икономически живот както преди. Едно от посланията на Павел е към Филимон, собственик на роби; Павел му обещава да му върне избягалия роб Онисим, вече като християнин. Самият Павел има собствен успешен бизнес – правене на шатри – с който финансира своите мисионерски пътувания. Няколко имена са споменати в Новия завет на собственици на бизнеси, които подпомагат Павел, а вероятно също и църквата в Ерусалим.

Съществуването на свободен капитализъм извън Ерусалим спомага за оцеляването на експеримента по обща собственост. Не защото християните са вярвали в някаква комунистическа идеология, и не защото са били принудени. Направили са това доброволно, и то с определена цел. Капиталистическата благотворителност винаги е доброволна, и винаги целенасочена, за разлика от държавната благотворителност.

И нещо повече, капиталистическата благотворителност е винаги “повече от предостатъчно.” Именно защото Павел иска помощ от свободни хора, собственици и бизнесмени, и защото има определена цел, той може да разчита на тяхната щедрост. Хората, придобили богатствата си с труд и усилия, рядко ги държат за себе си – те обикновено инвестират в благородни – или не толкова благородни понякога – каузи. Благотворителността и грижата за нуждаещите се са винаги по-големи там, където капитализмът е силен. Но те не са безразборни, а винаги целенасочени. Те винаги или имат определени цели за постигане, или се стремят да извадят човека от състоянието на зависимост, в което е вкаран поради бедността си.

Обратно, където комунизмът и социализмът налагат своята принудителна, финансирана от данъци благотворителност, хората дават оскъдно. Такава благотворителност често е безразборна, или понякога облагодетелства онези, които не са наистина нуждаещи се. Много често бюрократичните правила за раздаване на такава благотворителност на практика изключват истински нуждаещите се, но насърчават мързеливите. Капиталистическата благотворителност винаги достига онези, за които е предназначена. Социалистическата благотворителност винаги облагодетелства само силните на деня.

В обобщение, аргументът, че християните в ранната църква са практикували комунизъм, е напълно неоснователен. Случаят, който често се използва за да подкрепя такъв аргумент, описва практиката само на една църква, за точно определен период от време. Мястото и времето са уникални поради уникалността на пророкуваните събития – разрушаването на Ерусалим. Християните в града, имайки предварителна информация за икономическата обстановка, е трябвало да действат съобразно тази информация.
Техните действия не са пример за комунизъм, тъй като не всяка обща собственост и всяко общо разпределяне на благата са комунизъм. В този случай, техните действия са пример за истински капиталистически корпоратизъм. Имало е икономическа възможност да запазят притежанията си от идещото разрушение. За да бъдат по-ефективни, те са превърнали своите притежания в ликвидни ресурси – което всеки мъдър инвеститор прави преди война, природно бедствие или друга криза. След това са събрали своите ликвидни ресурси заедно, за да бъдат по-ефективни при посрещането на бъдещите бедствия. Когато бедствието идва, никой християнин не оставя нито живота си, нито имота си в обсадения град. Икономическа възможност + съвместни инвестиции = корпорация.

Оставала е една неизвестна – времето на бедствието. Тъй като не са знаели точното време, те са започнали твърде рано. Това е нормално – по-добре е рано отколкото късно. Забавянето на събитията е довело до трудности в корпоративния експеримент, но до това време Павел и другите апостоли вече са били основали църкви в други градове. Тъй като оставането на християните в Ерусалим е било важно за успеха на Благовестието, Павел е събирал помощи от другите църкви за оцеляването на ерусалимската църква. Преуспяващите църкви в земите на свободен капитализъм са били готови да платят цената за съществуването на църква в Ерусалим.

Нищо от това не показва наличието на някакъв “ранен комунизъм.” Използването на такъв аргумент е (само)заблуда.