Широко разпространени са мненията, че политиката и икономиката са отделни неща и имат малко общо помежду си; че личната свобода е политически проблем, а материалното благоденствие – икономически, както и че което и да е политическо устройство може да бъде съчетано с което и да е икономическо. В съвременния свят основните носители на тази идея са защитниците на „демократическия социализъм”, които безусловно осъждат ограниченията върху индивидуалните свободи, наложени от „тоталитарния социализъм” в Русия, но са убедени, че е възможно една страна да възприеме основните черти на руската икономическа система, но да има такава политическа система, която все пак да осигурява личните свободи. Тази глава ще защити тезата, че подобни очаквания са заблуда и че съществува тясна връзка между икономика и политика, както и че е възможен само ограничен брой комбинации между политически и икономически устройства, а особено убеждението ми, че едно социалистическо общество не може да бъде едновременно и демократично по отношение на гарантирането на свободата на личността.

Икономическото устройство има двупосочна роля в осигуряването на свободно общество. От една страна свободата в икономическите отношения е съставна част на свободата в широк смисъл, така че икономическата свобода сама по себе си е крайна цел на свободата. На второ място, икономическата свобода е и жизненоважно средство за постигането на политическа свобода.

На първия от тези два аспекта на икономическата свобода трябва да се обърне особено внимание, тъй като предимно интелектуалците имат силната склонност да не отдават дължимото значение на точно този аспект на свободата. Те обикновено се отнасят с пренебрежение към онова, което смятат за материална страна на живота, и поставят своя стремеж към по-висши според тях стойности, на съвсем друго ниво на значимост, което заслужава особено внимание. За повечето граждани на една страна обаче, ако не за нейните интелектуалци, пряката важност на икономическата свобода е най-малкото сравнима по значение с непряката важност на икономическата свобода като средство за постигане на политическа свобода.

Гражданинът на Великобритания, на когото след Втората световна война не бе позволено да прекара ваканцията си в САЩ поради валутни ограничения, бе лишен от основна човешка свобода в същата степен като гражданина на САЩ, комуто бе отказана възможността да прекара ваканцията си в Русия заради неговите политически възгледи. На пръв поглед едното е икономическо ограничение върху свободата, а другото е политическо, но между двете няма съществена разлика.

Гражданинът на САЩ, задължен от закона да плати около 10% от дохода си, за да сключи определен вид пенсионен договор, администриран от държавата, е лишен от същия процент лична свобода. Колко силно може да е отражението на това накърняване на свободата и колко близо може да е то до накърняването на религиозната свобода, която всички биха определили като „гражданска” или „политическа”, а не „икономическа” , проличава силно от един драматичен случай с група фермери от сектата на амишите. Въз основа на своите принципи тези хора смятаха задължителните федерални програми за осигуряване в пенсионна възраст като посегателство срещу техните лични свободи на човешки индивиди, и отказаха както да плащат данъка, така и да получават осигуровките. Резултатът беше, че част от техните стада добитък беше продадена на търг, за да се покрият разходите по задължителното им социално осигуряване. Истина е, че броят на гражданите, смятащи задължителното пенсионно осигуряване за посегателство срещу личната свобода, е малък, но защитниците на свободата никога не броят хората, когато я отстояват.

Гражданинът на САЩ, който по законите на някои щати няма свободата да упражнява професия по свой избор, ако не може да се сдобие с разрешително за това, е лишен в не по-малка степен от основна човешка свобода. Същото се отнася и за човека, който иска да замени част от произведените от него стоки за часовник, направен от един швейцарец, но не може, защото имало търговски квоти. Ощетен откъм свобода е и калифорниецът, пратен в затвора, защото продавал „Алка Зелцер” на цена, по-ниска от препоръчаната от производителя според изискванията на законите за така наречената „честна търговия”. Така е и с фермера, който не може да отглежда толкова пшеница, колкото той иска. И така нататък. Ясно е, че икономическата свобода и сама по себе си, и поради това, че я има, е изключително важна част от общата свобода.

Разглеждани като средства за постигане на политическа свобода, икономическите устройства на една система са важни заради ефекта им върху концентрацията или разделянето на властта. Онази икономическа организация, която пряко осигурява икономическа свобода, а именно капитализма на свободната конкуренция, създава също така и условия за политическа свобода, тъй като отделя икономическата власт от политическата власт и по този начин позволява на едната да уравновеси другата.

Историческите факти безусловно доказват връзката между политическата свобода и свободния пазар. Не ми е известен нито един пример в историческото развитие и географската даденост на нашата планета за общество, което да се е отличавало с голяма степен на политическа свобода, а да не е използвало нещо като свободен пазар за организиране на целия обем от икономическата си дейност.

Тъй като живеем в до голяма степен свободно общество, сме склонни да забравяме колко малки са и периодът от време, и частта от обитаемата територия на нашата планета, в които е съществувало нещо като политическа свобода изобщо.

Характерно за човечеството е да съществува в тирания, подчиненост и нищета. Деветнайсети и началото на двайсети век в Западния свят изпъкват като изненадващи изключения в общата тенденция на историческото развитие. Политическата свобода настъпва през този период и в тази част на света съвсем видимо заедно с установяването на свободния пазар и развитието на капиталистическите институции. Така се е появила политическата свобода и в „златната ера” на антична Гърция, както и в зората на Римската империя.
Историята показва само, че капитализмът е необходимо условие за политическа свобода. Без съмнение, той не е достатъчно условие. Фашистка Италия и фашистка Испания, Германия в различни пероди през изминалите 70 години, Япония преди Първата и преди Втората световни войни, царска Русия през десетилетията преди Първата световна война са все общества, които не се характеризират с политическа свобода. И все пак, във всяка от тези страни частното предприемачество е било преобладаващата форма на икономическа организация. Следователно, очевидно е съвсем възможно да съжителстват икономическа система, която е основана на капиталистически принципи, с политическо устройство, което не гарантира свобода.

Но дори и в онези общества гражданите са имали много повече политически свободи, отколкото гражданите на тоталитарни държави от съвременната история, като Русия или нацистка Германия, в които икономическият тоталитаризъм се свързва с политическия тоталитаризъм. Дори и в Русия под царска власт е било възможно за някои граждани при някои условия да сменят работата си, без да искат разрешение за това от политическата власт, тъй като съществуването на капиталистическа система и на частна собственост са пречели на централното държавно управление да се намесва навсякъде.

Връзката между политическа и икономическа свобода е сложна и в никакъв случай не е едностранна. В началото на ХІХ век Джереми Бентам и „философите радикали” са били склонни да възприемат политическите свободи като средство за получаване на икономически свободи. Те смятали, че масите са възпрепятствани от наложените върху тях ограничения, и че ако една политическа реформа даде глас на повечето хора, те ще направят, каквото е добро за тях, т.е. ще гласуват за laissez-faire[2].

Обръщайки поглед назад, не можем да кажем, че са сгрешили. Радикалните политически реформи от онова време са били съпроводени от значими икономически реформи, за да се даде по-голяма свобода за действие на икономическите субекти - laissez-faire.Тази промяна на икономическото устройство била последвана от незапомнено дотогава увеличаване на благосъстоянието на масите.

Триумфът на либерализма на Бентам в Англия през ХІХ век предизвиква по-силна намеса на правителството в икономическите дела. До началото на двете световни войни тази тенденция към колективизъм вече е добила значително ускорение и то не само в Англия, но и на други места. В демократичните страни вече се говори повече за благоденствие, отколкото за свобода. Съзирайки заложената в това неизбежна заплаха за индивидуализма, приемниците на философите-радикали сред интелектуалците – Дайси, Мизес, Хайек, Саймънс, но и много други – започнаха да отправят предупреждения, че това приближаване към държавен контрол върху икономиката може да се окаже „Пътят към робството”, както е озаглавил Хайек своя изключително задълбочен анализ на този процес. Основното му послание е, че икономическата свобода е средство за постигане на политическа свобода.

Събитията след края на Втората световна война разкриха и една още по-различна връзка между икономическата и политическата свобода. Икономическото планиране в условията на колективизация наистина накърнява личната свобода. Поне в някои страни все пак, резултатът не беше толкова потискане на свободата, колкото обратен завой в икономическата политика. Англия отново даде най-изненадващия пример. Повратната точка беше може би законът за „контрол върху назначенията”, който – въпреки силното недоверие – Лейбъристката партия все пак сметна за необходимо да въведе, за да осъществи икономическата си политика. Ако беше приложен с пълната му сила, законът щеше централно да разпределя хората по места и видове работа. Това така силно противоречеше на принципите за лична свобода, че действието му засегна само незначителен брой случаи, преди законът да бъде отменен много скоро след приемането му. С гласуването против него започна рязка промяна в икономическата политика, която се характеризираше със силно намаляване на централизираните „планове” и „програми”, отменянето на много ограничителни мерки, и засилено освобождаване на частния пазар. Подобна смяна на икономическата политика бе извършена и в повечето други демократични страни.

Необходимостта от тези промени се обяснява в значителна степен с твърде малкия успех на централното планиране или с явния му провал да постигне обявените си цели. Сам по себе си обаче този провал се дължи, поне донякъде, на политическия смисъл на централното планиране или на нежеланието да бъде следвана неговата логика, когато това изисква грубо погазване на безценните Лични свободи. Може би тези промени в икономическата политика са само временно прекъсване на характерната за ХХ век тенденция към колективизация. Въпреки това те бяха достатъчни, за да докажат близкото родство между политическата свобода и икономическото устройство на една система.

Сами по себе си историческите доказателства не могат никога да бъдат убедителни. Може да е било чисто съвпадение, че реализирането на личната свобода е станало едновременно със създаването и развиването на капиталистическите и пазарните институции. Защо трябва да има зависимост между тях? Какви са логическите връзки между икономика и политическа свобода? Като обсъждаме тези въпроси, трябва най-напред да разгледаме пазара като пряк компонент на свободата, а след това да проследим непряката връзка между пазарната система и политическата свобода. Като допълнителен резултат ще получим схема на идеалното икономическо устройство за едно свободно общество.

Понеже мислим либерално, ние поставяме свободата на личността и може би на семейството като крайна цел при оценката на устройството на една обществена система. В този смисъл свободата като ценност трябва да има отношение към взаимодействието между хората. Тя не би имала никакво значение за Робинзон Крузо на самотния му остров (без Петкан). Вярно е, че на своя остров Робинзон е обект на известни „ограничения”, той има малко власт и съвсем малък брой алтернативи,но няма проблем със свободата си в смисъла, свързан с нашата дискусия. Също така, в едно общество свободата няма отношение към това как отделната личност я използва; тя не е всеобхватна етика. Всъщност основната цел на един либерал е да остави отделната личност да се бори с етическия проблем. „Истински” важните етически проблеми са онези, пред които се изправя личността в едно свободно общество, а именно – какво да прави със своята свобода. Така се появяват две групи от стойности, които имат смисъл за един либерално мислещ човек: стойностите, свързани с отношенията между хората, и в този контекст той отдава първостепенно значение на свободата; другата група от стойности е свързана с индивида при упражняването на тази свобода, което се отнася до областта на личната етика и философия.

Либералите смятат човека за несъвършено същество. Той смята, че проблемът за организацията на обществото съдържа както негативен аспект – да се попречи на „лошите” хора да нанасят вреди, така и положителен – да се създаде благоприятна възможност на „добрите” хора да вършат полезни неща. Естествено, „добри” и „лоши” могат да бъдат едни и същи хора -всичко зависи от това кой ги преценава.

Основният проблем в организацията на обществото е как да се координира икономическата дейност на голям брой хора. Дори в относително изостаналите общества е необходимо крайно прецизно разделение на труда, за да може най-ефективно да се използват наличните ресурси. В напредналите общества степента, до която е необходимо да има координация за максимално използване на възможностите, предлагани от съвременната наука и технологии, е несравнимо по-висока. Милиони хора ежедневно се занимават с това да доставят едни на други хляб (в буквалния смисъл на думата), без да говорим за ежегодно купуваните автомобили. Трудността за онзи, който държи на свободата, е да съчетае тази широка и многопластова зависимост с индивидуалната свобода. На фундаментално ниво има само два начина да се координират икономическите дейности на милиони хора. Единият е чрез централизирано управление, което включва упражняване на принуда с методите на армията и на съвременните тоталитарни държави. Другият е чрез доброволното съдействие на отделната личност – чрез използване на пазарните механизми.

Възможността за координиране на икономическата дейност чрез доброволно сътрудничество се основава върху елементарната, но често отричана постановка, че и двете страни на една икономическа сделка имат полза от нея,при условие, че сделката е основана на двустранна взаимна свободна воля, и при предоставяне на пълната информация, свързана с нея.

По този начин обмена на стоки или услуги може да породи координация, без да има никаква принуда. Работещият модел на общество, организирано на принципа на доброволня обмен, е пазарната икономика на свободната частна инициатива, което наричаме капитализъм в условията на конкуренция.
В най-простата си форма такова общество се състои от известен брой независими домакинства – нещо като множество Робинзон Крузо. Всяко домакинство използва ресурсите, с които разполага, за да произвежда стоки и услуги, които след това да разменя с други стоки и услуги, създадени от другите домакинства, при условия, взаимно приемливи и за двете страни в сделката. Така всяко домакинство може да задоволи нуждите си по косвен начин, като произвежда стоки и услуги за други, а не като пряко произвежда стоки и услуги за задоволяване на собствените си непосредствени нужди. Стимулът за възпремане на такъв непряк път е, разбира се, увеличаването и разнообразяването на производството благодарение на разделението на труда и специализирането в определени дейности. Тъй като всяко отделно домакинство може винаги да направи свободния избор дали да произвежда нещо пряко за себе си или не, не му се налага да влиза в отношения на търговски обмен, ако няма реална полза от тях. Оттук следва, че няма да има обмен, ако той не носи полза и на двете страни. Така взаимодействието се постига без принуда.

Специализацията на функциите и разделението на труда няма да се развият особено, ако производството остане затворено само в семейството. В модерното ни общество сме стигнали значително по-далеч. Ние сме въвели предприятия, които са посредници между отделните индивиди в качеството им на доставчици на услуги и купувачи на стоки. По същата причина като по-горе, специализирането на функциите и разделението на труда няма да напреднат, ако продължим да разчитаме на бартерни сделки за сдобиване с един продукт срещу друг. В резултат на тази констатация са въведени парите като средство за улесняване на обмена, и за да може действието купуване и действието продаване да бъдат отделени едно от друго.

Въпреки важната роля на предприятията и на парите в нашата действителна икономика, въпреки безбройните и сложни проблеми, които те пораждат, същността на пазарния метод за постигане на координация ясно проличава при простия икономически обмен, в който няма нито предприятия, нито пари. Както при този опростен модел, така и в сложната икономическа система от предприятия и паричен обмен, сътрудничеството се осъществява строго индивидуално и доброволно, като: а) търговските организации са частни, така че крайните страни по договора са отделни личности; и б) тези личности са напълно свободни да сключат или не всеки отделен търговски обмен, така че всяка сделка е изцяло резултат от свободната воля.

Много по-лесно е тези условия да се опишат в общ план, отколкото да се изреждат в подробности или да се уточняват институционалните процедури, които биха улеснили поддържането на такива отношения. Основното изискване е да се поддържа ред и законност, за да не се допусне един индивид с физически средства да принуждава друг, а да влизат в сила само договори, сключени доброволно, с което се изпълва със съдържание понятието „частно”.

Отделно от това, може би най-трудният проблем възниква от монопола, който по същество представлява пречка за реализиране на свободата, като отказва на индивида алтернативна възможност при определена сделка, както и от „ефекта на съседите” – ефектът върху трети страни, за който не е изгодно нито да им се дават, нито да се изискват от тях компенсации. Тези проблеми ще бъдат разисквани по-подробно в следващата глава.

Докато успешно се поддържа свободен търговски обмен, основният белег на пазарната организация на икономическата дейност е предотвратяването на намесата на един човек в повечето дейности на друг. Потребителят на стоки и услуги е защитен от евентуална принуда от страна на продавача, защото съществуват други продавачи, с които той може да сключи сделка. Работополучателят е защитен от принуда от страна на своя работодател поради наличието на други работодатели, на които той може да продаде труда си, и така нататък. Пазарът прави това безпристрастно и без централизирана власт.

Всъщност, главната причина за възраженията срещу свободната икономика е именно фактът, че тя изпълнява функциите си толкова добре. Тя дава на хората онова, което те искат, а не каквото една определена група смята, че би трябвало да искат. Но в основата на всички възражения срещу свободния пазар е липсата на вяра в самата свобода.
Съществуването на свободния пазар не елиминира, разбира се, необходимостта от правителство. Точно обратното – правителството е необходимо както като форум, където да се определят правилата на играта, така и като арбитър, който да тълкува и да налага изпълнението на приетите правила. Ролята на пазара е да намали силно броя и естеството на въпросите, които трябва да бъдат решавани с политически средства, и така да свие до минимум степента на необходимост правителството пряко да участва в играта.

Характерната черта на управление чрез политически канали е, че то изисква или създава значително уеднаквяване. Голямото предимство на пазарния принцип, от друга страна, е, че той позволява широко разнообразие. Казано на политически език, пазарният принцип е своеобразно пропорционално представителство. Всеки човек може да гласува за връзка с цвят, какъвто му харесва, и да я получи. Не му е необходимо да се съобразява с цвета, предпочетен от мнозинството, та ако се окаже в малцинство, да приеме предпочитанията на другите.

Точно тази характеристика на пазара имаме предвид, когато говорим за свободата, предоставена от икономиката, управлявана с неговите принципи. Но тази черта има също така и значения, които надхвърлят тесния икономически смисъл. Политическа свобода означава липса на принуда, упражнявана върху един човек от други хора. Главната заплаха за свободата е да си подвластен на принуда, да си в ръцете на монарх, на диктатор, на олигарх или на едно временно мнозинство. За да се запази свободата, трябва да се премахне концентрацията на власт в пълната възможна степен, а каквото не може да се премахне, да се разпредели – нещо като системата на парламентарен контрол. Като отнема организацията на икономическата дейност от контрола на политическата власт, пазарът отстранява източника на властова принуда. По този начин той дава възможност на икономическата сила да възпира, вместо да засилва политическата власт.

Икономическата власт може да бъде разпръсната широко, на много места. Не съществува ограничителен закон, който да поставя условие, според което новите центрове на икономическа власт да трябва да израстват на мястото на вече съществуващи. От друга страна обаче, политическата власт по-трудно се поддава на децентрализация. Може да има безбрй малки и независими правителства. Но е много по-трудно да се поддържат безброй равностойни по сила малки центрове на политическа власт в едно голямо правителство, отколкто да има безброй центрове на икономическа сила в една голяма икономика. Може да има много милионери в една голяма икономика. Но може ли да има повече от един истински голям водач, личност, която да фокусира енергията и ентусиазма на своите съграждани? Ако централното правителство се сдобие с власт, то най-вероятно ще стане за сметка на местните правителства. Има, изглежда, нещо като определена величина на политическата власт, която трябва да бъде разпределена. Следвателно, ако към икономическата власт се добави и политическа, концентрацията на власт става почти неизбежна. От друга страна, ако икономическата власт задължително остане в ръце, различни от тези, които държат политическата, тя може да служи като контрол и противотежест на политическата власт.

Силата на този абстрактен аргумент може най-добре да бъде доказана с пример. Нека най-напред да вземем предвид един хипотетичен пример, който ще ни помогне да откроим ясно принципите, с които си служим. След това ще вземем няколко действителни примера от съвременната практика, които илюстрират начина, по който пазарът помага за запазване на политическата свобода.

Отличителна черта на свободното общество несъмнено е да гарантира свободата на индивидите да се обявяват и пропагандират открито да се направи радикална промяна в структурата на обществото – стига тази дейност да се ограничава само до убеждаване и да не включва употреба на сила или други форми на принуда. Отличителен белег на свободата на капиталистическото общество е, че в него хората могат открито да убеждават и да работят в полза на социализма. По същия начин политическата свобода в едно социалистическо общество би предполагала хората свободно да работят за въвеждането на капитализма в него. Как би могла да се осигури и защити в едно социалистическо общество свободата да се пропагандира капитализма?
За да могат хората да разпространяват каквито и да е идеи, те трябва преди всичко да имат възможност да си изкарват прехраната. Това вече обуславя проблема в едно социалистическо общество, тъй като всички работни места са под прекия контрол на политическата власт. Би трябвало тази власт да се откаже от себе си, за да може едно социалистическо правителство да позволи на служителите си да пропагандират политика, точно противоположна на официалната доктрина. Колка е трудно това, личи от опита в САЩ след Втората световна война с проблема за „сигурността” сред федералните служители.

Да предположим, че този акт на самоотричане се приеме от властта. За да има някакъв смисъл разпространяването на идеите на капитализма, техните застъпници трябва да могат да финансират своята кауза: да устройват публични събрания, да публикуват брошури, да купуват ефирно време по радиото, да издават вестници и списания и така нататък. Как да съберат тези средства ? В социалистическото общество вероятно също има хора с големи доходи, сигурно и със значителни капиталовложения под формата на държавни ценни книжа и други подобни, но те непременно са високопоставени държавни служители. Ако е възможно да си представим, че някой по-дребен социалистически държавен служител няма да бъде уволнен от работа, дори и да пропагандира открито капитализма, крайно невероятно е някой висш социалистически функционер да финасира подобна „подривна” дейност.

Единствената възможност да се намерят средства е като се събират малки суми от голям брой по-дребни държавни служители. Но и това не е истинският отговор. За да се използват тези източници на средства много хора трябва вече да са убедени в каузата, а нашият проблем е как да започнем и да финансираме кампания точно с тази цел. Радикалните движения в капиталистическите общества никога не са били финансирани по този начин. Най-често те са били подкрепяни от няколко богати личности като например Фредерик Вандербилт Фийлд, Анита Макормик Блейн или Корис Ламон, а в по-предишни епохи и от хора като Фридрих Енгелс например. Рядко се обръща внимание на тази роля на съществуващото неравенство в материалното състояние – ролята на патрона.

В капиталистическото общество е достатъчно да бъдат убедени няколко богати личности да дадат средства за разпространението на някаква идея, колкото и странна да е тя. Винаги ще се намерят много такива хора – много независими извори на подкрепа. Дори не е необходимо да бъдат убеждавани хората или институциите дали е разумна или не идеята, която ще се разпространява. Достатъчно е да бъдат убедени, че тя ще е финансово успешна, че вестникът или списанието, или книгата, или каквото и да е друго начинание, което са подкрепили, ще донесе печалба. Един издател например, който иска да е конкурентноспособен, не може да си позволи да издава само статии и книги, които съответстват на неговите убеждения. Неговата мотивация трябва да бъде вероятността пазарът за неговия продукт да е достатъчно голям, така че неговото капиталовложение да има задоволителна възвращаемост.

По този начин именно пазарът прекъсва омагьосания кръг и позволява в края на краищата да се финансират такива начинания с малки суми от много хора, без да е необходимо те предварително да бъдат убеждавани в някаква кауза. Такава възможност не съществува в социалистическото общество, където цялата власт е съсредоточена в държавата.
Нека да напрегнем въображението си и да си представим, че социалистическото правителство съзнава този проблем и при това се състои само от хора, които много биха искали свободата да бъде запазена. Би ли могло това правителство да осигури средствата? Може би да, но е трудно да си представим как. Може да създаде една служба за субсидиране на подривна пропаганда. Но как да избере кого точно да подкрепи финансово? Ако даде средства на всички, които й поискат, службата съвсем скоро ще остане без никакви средства. Защото социализмът не може да пренебрегне елементарния икономически закон, че при достатъчно висока цена веднага ще се намери голямо предлагане. Направете подкрепата на радикални каузи достатъчно доходна, и желаещите да я защитават ще се окажат безброй.
Освен това свободата да се защитава непопулярна кауза не изисква защитата да бъде безплатна. Точно обратното, никое общество не може да бъде стабилно, ако проповядването на радикални промени в него е безплатно. Съвсем естествено е някои хора да правят известни жертви, за да разпространяват идеите, в които силно вярват. Важно е, разбира се, да се пази свободата само на хора, които са готови да действат със себеотрицание, защото в противен случай свободата ще дегенерира в произвол и безотговорност. Най-важното е стойността на проповядването на непопулярни каузи да не е твърде висока.

Но това не е всичко. В свободното пазарно общество е достатъчно да има средства. Доставчиците на хартия искат да я продадат на “Дейли уъркър” или на “Уолстрийт джърнал”. В социалистическото общество не е достатъчно да има средства. Хипотетичният поддържник на капитализма ще трябва да убеди 2 държавни фабрики да му продадат хартия, държавната печатница да напечати брошурите и позивите, държавната поща да ги разпространи сред населението, правителствена институция да му даде под наем зала, в която да говори, и така нататък.

Вероятно има някакъв начин, по който да бъдат преодолени тези трудности и да бъде запазена свободата в социалистическото общество. Не бихми могли да кажем, че това е напълно невъзможно. Ясно е обаче, че съществуват съвсем реални трудности да бъдат създадени институции, които реално да защитават възможността за инакомислие.
Доколкото ми е известно, никой от хората, подкрепяли социализма, но и зачитали свободата, не се е заемал с този проблем, нито е правил някакъв сериозен опит да развие институционни форми, които да позволят да има и свобода при социализма. Докато за всички е ясно и видно, как капиталистическото общество на свободния пазар поддържа и насърчава свободата.

Ярък практически пример за приложението на тези абстрактни принципи е историята на Уинстън Чърчил. От 1933 г. до началото на Втората световна война на Чърчил не му е позволявано да говори по Британското радио, което, разбира се, е било правителствен монопол, управляван от Британската радиоразпръсквателна корпорация[3]. А той е бил един от първите граждани на страната, член на Парламента, бивш министър в правителството, човек, който с всички възможни средства отчаяно се е опитвал да убеди своите сънародници да осъзнаят и да се противопоставят на заплахата, идваща от хитлеристка Германия. Не са му позволявали да отправя по радиото обръщения към британския народ, защото Би Би Си е била държавен монопол, а позициите на Чърчил, според правителството, били твърде „спорни”.

Друг поразителен пример, отразен в бря на сп. „Тайм” от 26 януари 1959 г., разкрива, как най-напред киното е бламирало „черния списък” на интелектуалците в САЩ в средата на миналия век. Според статията в авторитетното седмично списание това станало така:
На най-важната за Холивуд церемония по връчването на наградите „Оскар” през 1957 г., наградата за най-добър сценарий за филма „Храбрецът” била присъдена на някой си Робърт Рич, който не излязъл на сцената да си получи. Всъщност Робърт Рич било псевдоним, зад който се криел един от 150-те писатели и сценаристи, влезли още през 1947 г. в черния списък като членове на компартията или сипматизанти на комунистите. Получило се направо скандално положение, тъй като Академията за киноизкуство била изключила от участие в надпреварата за „Оскар” както комунисти, така и позовали се на Петата поправка[4] за посегателства срещу правата на личността. Статията в „Тайм” е по повод ненадейното отмененяне седмица преди това на забраната над комунистите, последвано от разбулването на загадката около личността на наградения Рич.

Оказало се, че Рич – това е Далтън Тръмбо, автор на филма „Джони грабна пушката”[5], един от прочутата „Холивудска десятка” сценаристи, отказали през 1947 г. да дават показания пред Комисията за антиамериканска дейност за „разпространението на комунизма в киноиндустрията”. Продуцентът Франк Кинг дълго настоявал, че Робърт Рич е „един млад мъж в Испания с брада”, после обяснил: „Ние имаме задължения към нашите акционери да купуваме най-добрия сценарий, който можем да намерим. Тръмбо ни донесе „Храбрецът” и ние го купихме.”
Това сложило официалния край на „черния списък” в Холивуд. Неофициално действието му за сценаристите било прекраетно доста по-рано. Според статистиката 15% от холивудските филми по времето, когато излиза статията, са снимани по сценарии на хора, фигуриращи в „черния списък”. Както казал продуцентът Кинг, „в Холивуд има повече призраци, отколкото във Форест лон[6] . Всяка компания в града е използвала труда на хора от „черните списъци”. Просто ние първи потвърдихме онова, което всички знаят”.

Въпреки че мнозина, между които съм и аз, сме убедени, че комунизмът би ни лишил от всички наши свободи, въпреки че му се противопоставяме колкото можем по-енергично и категорично, едновременно с това ние също така и вярваме, че в едно свободно общество е недопустимо да бъде възпрепятстван някой човек да влиза в доброволни споразумения с други хора, които споделят неговото желание да пропагандира комунизма. Неговите граждански свободи включват и свободата да пропагандира комунизма. Но свободата, разбира се, включва и правото на други да не се ангажират с него при тези обстоятелства. „Черният списък” за Холивуд беше мярка, насочена срещу свободата, заговорнически акт, който с принуда и насилие отнемаше на хората свободата да упражняват волята си по отношение на идеи и обменянето им с други хора. Подобна мярка се оказа неуспешна именно защото пазарът показа, че е твърде скъпо да се поддържа един такъв черен списък. Икономическият фактор, фактът, че хората, които развиват икономическа дейност, имат стимула да печелят колкото може повече пари, защити свободата на други хора, фигуриращи в „черни списъци”, като им предложи алтернативни форми на трудова заетост и осигури на работодателите мотивация да ги наемат на работа.

Ако Холивуд и киноиндустрията бяха държавни предприятия, или ако в Англия ставаше дума за назначаване на работа в Би Би Си, контролирана от правителството, трудно е да си представим, как „Холивудската десятка” или други като тях биха си намерили работа. По същата логика е малко вероятно при такива обстоятелства да бъде дадена работа на изявени защитници на индивидуализма и частната инициатива или на каквито и да са идеи, различни от онези, на които се крепи статуквото.

Друг пример за ролята на пазара като защитник на политическите свободи беше историята с макартизма. Независимо от съществения проблем, около който се развиха събитията, без значение доколко са били основателни повдигнатите обвинения, каква защита можеха да имат отделните личности и особено държавните служители, срещу безотговорните обвинения и разследването на въпроси, във връзка с които тяхната съвест и убеждения не им позволяваха да правят разкрития или да дават каквато и да е информация?

Главният им защитник беше икономиката на частната инициатива, в която те можеха да си изкарват прехраната. Но и тук защитата не беше пълна. Много потенциални частни работодатели – с или без основание – не желаеха да наемат на работа набедени в нещо хора. Може би защото е имало много по-малко оправдание за цената, която е трябвало да платят много от косвено въвлечените във всичко това хора, отколкото за цената, искана от защитниците на някоя непопулярна кауза. Същественото обаче е, че и в двата случая цената беше ограничена и не се оказа възпиращ фактор, какъвто би била, ако всички работни места бяха контролирани от правителството.

Заслужава да се отбележи, че изненадващо голям процент от хората, които бяха засегнати от макартизма, отидоха в най-конкурентносопобните сектори на икономиката – малкия бизнес, търговията, фермерството, където икономическите отношения са най-близо до идеалния смисъл на свободния пазар. Никой, който си купува хляб, не се интересува дали пшеницата, от която е направен, е отгледана от комунист или републиканец, от конституционалист или от фашист, а по тази логика – от чернокож или бял.

Всичко това доказва как безпристрастният пазар отделя икономическите дейности от политическите възгледи и осигурява защита на хората срещу дискриминация в тяхната икономическа дейност заради политическите им възгледи, както и по причини, които не са свързани с изпълнението на техните задължения по трудовите им взаимоотношения, нито се влияят от убежденията им или цвета на кожата им.
Както показва този пример, запазването и укрепването на капитализма, основан на конкуренцията, е най-жизненоважно за онези малцинствени групи, които най-лесно могат да станат обект на недоверие или враждебност от страна на мнозинството, а именно чернокожите, евреите, имигрантите, ако трябва да спомена най-уязвимите. Колкото и парадоксално да е обаче, враговете на свободния пазар – социалистите и комунистите – набират най-много привърженици именно от тези групи. И вместо да осъзнаят, че точно съществуването на пазара ги защитава от враждебността на техните сънародници, те съвсем погрешно обвиняват именно свободния пазар за отделните случаи на остатъчна дискриминация.

Превод: Мариана Мелнишка

________________________________________
[1] Първа глава от книгата „Капитализъм и свобода” (1962),Б.р.
[2] laissez-faire - капитализъм без държавна намеса,Б.р.
[3] British Broadcast Corporation (BBC), Б.р.
[4] Петатата поправка в американската конституция гласи, че никой не може да бъде задължен да дава показания срещу себе си в съда. Яваващите се пред Комисията за антиамериканска дейност по времето на макартизма често се позовавали на нея, Б.р.
[5] “Johhny Got His Gun”(1971) – разтърсваща военна драма с режисьор Далтън Тръмбо по едноимениня му роман,Б.р.
[6] Гробище край Лос Анджелис, където почиват тленните останки на много актьори, Б.пр